Нуждаех се от нож.
Без него надзирателят и сестрата щяха да са проблем.
Не можех да си го получа обаче, без да мина покрай охраната и сестрите, така че това също представляваше проблем. И то сериозен, без съмнение.
Освен това да не забравям и камерите.
Татко щеше да знае какво да прави. Той винаги знаеше как да постъпи.
Дъждът не беше спрял все още — равномерно почукване на перваза ми.
Електричеството примигваше.
Ако угаснеше, дали имаше резервно захранване?
Предполагах, че трябва да има.
Или пък нямаше?
Сестра Джилман имаше мила усмивка.
Чудех се дали момичето през две врати умее да се усмихва. Каква ли беше нейната усмивка?
Затворих отново очи и се замислих за коридора.
Татко щеше да му хване цаката.
И аз щях да му я хвана.
106
Клеър
Ден четвърти, 10:12 ч.
Клеър и Клоз се въртяха над високоговорителя в малкия кабинет, който Клозовски си беше присвоил след пристигането си в „Джон X. Строджър Джуниър“. На практика беше просто манипулационна. Затрупана до тавана с кашони и стара апаратура, тя се намираше недалеч от столовата и, за щастие, встрани от множеството на събраните там хора.
На телефона беше Наш и Клеър сподели с него и Клоз казаното от Пул.
Наш сигурно беше покрил слушалката. Изкрещя нещо, което не се разбираше, приглушено, след това се върна към обаждането.
— Пълни глупости, знаеш си го, нали?
Клозовски беше пребледнял, изглеждаше направо прозрачен в светлината, хвърляна от екрана на големия му лаптоп.
— Трябва да е Бишъп — заяви. — По някакъв начин е изиграл номер с имотния регистър.
На Клеър много й се искаше да повярва в нещо такова.
— В електронен, може би. Но в картотека на хартия? Пул каза, че с шерифа се наложило да преровят дузина кашони и стари кантонерки в мазето на окръжната управа, за да ги намери. Дори ако Бишъп би могъл да влезе, а съм убедена, че е възможно, звучи ми сякаш там са тотално неорганизирани, как може да знае къде да намери оригинала, за да ги смени?
Мислите на Клоз кипяха. Личеше по очите му.
— Не мисля, че дори би било толкова просто. Помисли си само — документ на хартия. Ще се наложи да осъществи два взлома. Веднъж да открадне оригинала, след това — за да го замени с фалшификат. И ще му трябва време да копира всичко — шрифт, формат, тип хартия… електронните регистри са лесни — хакваш, натискаш няколко клавиша и си готов. Хартията е стара школа, трудна работа.
— Не е невъзможно обаче — подчерта Наш.
— Добре, трябва да се фокусираме — прекъсна го Клеър. — Не можем да си отвличаме вниманието. Нещо при претърсването?
— Обиколили са четири пресечки. С участието на федералните и нашите, имаме много народ навън. Времето обаче е лошо, напредват бавно — обясни им Наш.
Клеър се обърна към Клоз.
— Намери ли още някой по некролозите?
Той въздъхна, после взе химикалка и започна да я върти между пръсти, втренчил поглед в лаптопа си.
— Трябват ми повече данни.
— Намерила съм ти данни. Болницата ти даде достъп до списъка с всичките им служители.
Клоз кимна.
— Което без съмнение е много полезно. Успях да намеря още осем потенциални жертви благодарение на данните на некролозите, които получихме от градските вестници. Всички са в палатковия лагер, който устрои в столовата. Ето обаче какъв е проблемът. Ако се върнеш при оригиналните ни три възрастни жертви, Рейнолдс, Дейвис и Бийл, само един от тях е служител на болницата. Рейнолдс е работел за „Юнимед Америка Хелткеър“ в продажбата на застраховки и Дарлийн Бийл е търговски пътник в областта на фармацевтичните продукти. Болницата не разполага с имената на снабдителите си.
— Ами нека ги вземем — предложи Клеър.
Клоз щракна с пръсти.
— Просто ей така? Знаеш ли с колко снабдители работи болница с такива размери?
— Нямаме време да си играем игрички, Клоз.
— Двеста трийсет и три — осведоми я той. — Получих списъка преди двайсет минути и съм хванал екипа си в управлението да се свърже с всички, но ще отнеме време.
Клеър уточни: