— Значи си намерил осем потенциални жертви само тук в болницата, но тъй като две от трите първоначални жертви са работили извън тази сграда, това означава, че общият брой жертви е много по-голям?
Клоз кимна умислено.
— Точно това ти казвам. Защитаваме осем семейства, но това няма да забави Бишъп или нашия извършител, или и двамата. Той ще свие рамене и просто ще премине към някой друг от списъка.
Клеър гледаше екрана на Клозовски.
— Това ли са всички?
— Това е, което имаме засега, да.
Тя огледа имената.
— Мисля… че трябва да се съсредоточим върху дребните детайли, да видим какво имаме тука, а не какво не сме могли да разберем. Бишъп не си избира жертвите наслуки. Има някакъв мотив.
— Нали така се озовахме тук — напомни й Клоз. — Те всички работят в областта на медицината.
— Е, да, но какво точно правят в тази област? Какво ги свързва? Трябва да има общ елемент. Просто не го виждаме.
Клоз използва химикалката и започна да изброява потенциалните жертви по занимание.
— Продажба на застраховки, онколог, продажба на лекарства, техник в рентгена, техник в ЯМР, две сестри, хирург, сестра от хирургията, асистент на рецепция и жената, която ръководи Прием на пациенти на рецепцията. Виждаш ли нещо общо? Понеже мен много ме бива по определянето на общи елементи, но не ми хрумва нищо.
Клеър взе химикалката от ръката му и я остави на самоцелното му бюро.
— Все още не виждам какво общо имат тези хора с онова, което е причинил на децата, с метода му на удавяне. В играта има и вторичен елемент.
— Трябва да е отмъщение за нещо, сторено от родителите, нещо, което все още не виждаме — отвърна Наш от високоговорителя. — Накажи децата за грешките на родителите, това е методът на действие на Бишъп.
Мобилният на Клеър звънна. Тя го извади от джоба си.
— Софи Родригес — тя натисна зелената слушалка. — Софи? На високоговорител си. Заедно с Клоз съм и Наш е на другата линия.
Жената дишаше тежко, останала без дъх.
— Къде си? При мен е Гейбриъл Дийгън. Изникна нещо…
107
Пул
Ден четвърти, 12:58 ч.
Полетът от Грийнвил до Ню Орлиънс отне малко над три часа. Над Алабама попаднаха в лека турбуленция, от която G4 направо щеше падне от небето. Малкото самолетче издаваше звуци, каквито човек не иска да чува по време на полет — скърцане, стенания и скрибуцане. Макар че Пул беше опитен пътник, това стигаше да му опъне нервите, стига да го забележеше, разбира се. Нищо подобно. По време на целия полет той остана напълно погълнат от дневника на Бишъп.
Пул изгълта малката тетрадка, прелистваше всяка страница по-бързо от предишната и когато стигна до края, започна да се връща през различни страници, които беше подгънал в ъгълчето — онези, свързани с имота в Южна Каролина, езерото и описанията на къщата и караваната. Освен това подгъна и страниците, които се отнасяха до родителите на Бишъп.
Накрая на практика беше подгънал всички.
Какво, по дяволите, трябваше да си мисли за това?
Защо Портър беше задържал дневника?
Защо наистина го беше задържал?
Не можеш да си играеш на Господ, без да си се запознал с дявола.
Думите нахлуха обратно в съзнанието на Пул като товарен влак.
Колко навътре беше готов да нагази Портър?
По-голямата част от дневника му се струваше искрена, но в текста имаше нещо странно. Не само дребни подробности като фолксвагена, гниещ на алеята вместо споменатото оригинално порше, както и караваната в задния двор вместо къщата, която Бишъп беше приписал на съседите им, семейство Картър. Имаше и още нещо, заложено по-дълбоко. Целият текст излъчваше аура на приказка, онова типично трепкане на реалността, която пресича границата между документалните факти и внимателно измайсторената измислица. Някъде в това трептене бе скрита истината, в това Пул беше сигурен. Думите бяха на малко момче, спомените на дете, което е обикаляло този имот, живяло е там, било е част от него — без съмнение. Светът, видян през детски очи, беше много по-различен от този на възрастните, а историята беше документирана по съответния начин. Пул обаче беше запознат с почерка на Бишъп. Беше го изучавал внимателно. И почеркът на човек еволюира с времето, също като самия пишещ. Несъмнено намира корени в детството ни, но със съзряването някои ъгли се заострят, а ранните остри елементи могат да се изгладят. Детският почерк неизменно притежава мекота, колебливост, докато мозъците ни си припомнят как трябва да изглежда буква или дума, преди да я нанесем на хартия. С остаряването това изчезва и прибягваме повече до подсъзнанието си. Детският почерк, макар да изглежда нечетлив, е обикновено щателно изписан, бавно изваян, а възрастните бързаме през думите, ползваме съкратени пътища. В Куантико Пул беше посещавал поредица курсове по анализ на почерка и онова, което неизменно му правеше впечатление, беше разликата между почерците на дете и възрастен.