Тук езикът, изборът на думи и потокът на мисълта — всички те бяха очевидно дело на дете, но почеркът сам по себе си принадлежеше на възрастен. Пул беше сигурен, че ако сравни дневника със сегашни писмени мостри на Бишъп, този факт ще се потвърди, Бишъп беше написал дневника наскоро. Не само първата страница, в която се подиграваше на полицията, а цялата тетрадка, но се беше опитал да придаде на историята звученето на детския глас.
Тази мисъл — тази основна мисъл! — караше агента да се съмнява във всичко прочетено.
Пул беше сигурен, че голяма част от дневника е истина.
Но вярваше също така и че отделни сегменти не са.
Бишъп не беше написал всичко това просто за да разкаже историята си. Беше създал дневника, за да контролира разказа, да посее семена в умовете на онези, които прочетат думите му, да си играе с хората, които го преследват. От току-що прочетеното агентът остана убеден само в едно — разчлененото тяло, което откриха в езерото, най-вероятно принадлежеше на Саймън Картър. Как трупът му беше попаднал там и кой в крайна сметка го беше убил, не можеше да се определи по текста, а само по улики, които в крайна сметка щяха да доведат до отговора.
Дневникът не даваше обяснение за другите пет трупа на дъното, нито осигуряваше такова за онези, открити в къщата, и дори не споменаваше пожара. Единствените ясни моменти в него бяха онези, в които Бишъп искаше преследвачите му да вярват — да им се доверят щеше да е опасно. Пул нямаше намерение да го прави.
Смяташе, че към дневника трябва да се подхожда от съвсем различен ъгъл. По-скоро да го считат за списък на факти, в които Бишъп иска другите да повярват, независимо дали са истина или не. До разкриването на истината щеше да доведе осъзнаването защо е пожелал да им предаде това конкретно послание, а не самия текст на дневника.
Пул избърса очи и погледна през малкия люк. Гледаше как облаците отстъпват на зеленината отдолу, пътищата и сградите се очертават ясно и летището се появява пред погледа, следвано от пистата. Когато колесникът на самолета докосна асфалта, това се случи с опитно разтърсване, едва забележимо, нищо общо с бурния полет само преди няколко часа.
Докато се насочваха към федералния хангар в северния край на летището, бял джип излезе от малкия паркинг до сградата — неговата кола за затвора.
Пул си взе дневника и беше отворил малкия люк на самолетчето, още преди то да спре напълно.
108
Дневникът
— Получих доста интересно обаждане от полицията тази сутрин. Желаеш ли да научиш какво ме питаха?
Червен мохер.
Такъв беше пуловерът днес.
Докторът беше ял за закуска палачинки или вафли. Под яката му имаше малко петно от сироп. Надушвах захарта. От това огладнявах. Хапнал бях зърнена закуска и мляко, несъмнено любими, но определено не толкова хубави като палачинките и вафлите.
Липсваха ми палачинките на майка. Тя правеше страхотни палачинки.
— Ансън, пак се отнесе. Когато някой ти говори, трябва да се опитваш да се съсредоточиш върху гласа му. Помага да гледаш човека в очите и да се опиташ да затвориш кранчето на дрънкането в главата си.
Гледах доктора в очите, макар че всъщност не го виждах.
Можех да гледам и право през него, ако пожелая, точно както съвсем лесно можех да надзърна и в главата му и…
— Ансън.
Надушвах сиропа във въздуха.
Погледнах Огълсби в очите.
И се усмихнах.
— Да, докторе?
— Желаеш ли да чуеш какво ме попитаха полицаите?
— Да, докторе. Желая го извънредно силно.
Той погледна към бележките си.
— Обади се детектив Уелдърман от Грийнвилското управление. Каза, че са ходили няколко пъти до къщата ти да разпитат съседите ви… — той порови пак в бележките си. — Семейство Картър, Саймън и Лиса. Очевидно не са се връщали у дома. Това е накарало ченгетата да проверят работното място на Картър и се оказа, че не е ходил на работа от известно време. Съпругата му, която не работи, изглежда, също е изчезнала.
Докторът не отлепи очи от бележника си още малко, оглеждаше текста, но после ме погледна и се намръщи.