— Коя е адвокатката й?
— Местна е, Сара Уернър — обясни директорът. — Имаме сигнал от наблюдателното устройство на Джейн Доу.
Тя е в офиса на адвоката си. Предава се в реално време.
Няма да ходи никъде, без да разберем.
— Може ли да видя килията й?
— Вече я претърсихме. Там няма нищо.
— Предпочитам сам да се убедя.
Направо бяха обърнали килията с краката нагоре.
Пул влезе в малкото помещение с чувството, че стените от всички страни го захлупват отведнъж.
Матракът беше обърнат на една страна и опрян на стената, виждаше се металната пружина отдолу. По пода имаше пръснати дрехи — тениска и два чифта ватирани долнища. Съдържанието на шишенцето шампоан и пастата за зъби беше изпразнено в мивката.
— Понякога затворниците крият в тях дребни предмети. Ножчета най-често.
— Намерихте ли нещо?
— Не.
Агентът приближи до матрака и прокара пръсти по ръбовете и шевовете.
— И него проверихме — увери го капитан Диренцо. — Нищо.
Пул въпреки това провери, но не намери отвори в плата.
— Както казах, тук няма нищо.
Агентът въздъхна и пусна матрака обратно на пружината. Металът задрънча. Той се втренчи в стената и в думите, надраскани в боята. Не бяха отделен случай. Цялата килия беше покрита с текст, години затворническа мъдрост, гравирана в камък и оставена за следващия обитател. Пул обаче позна тези думи. Направо му вадеха очите:
Дом, страх, смърт — всички подчертани, както и в къщата в Чикаго. Отдолу обаче имаше допълнителен ред:
Първородният грях ще доведе до смъртта ти.
— Какво, по дяволите, ще рече това?
Капитан Диренцо стоеше зад агента и четеше зад гърба му. Пул не го беше забелязал да влиза в килията. Прекара пръст по думите, боята се лющеше под допира му. Надписът беше добавен на стената наскоро, нови графити сред пластовете стари.
— Това е намек за Библията, за първородния грях. Шекспир е казал, че „греховете на бащите ще бъдат прехвърлени на децата“. Като цяло, отговорни сме за греховете на предците си и те — за нашите.
— Шекспир, а? Малката ни Джейн Доу не ми се виждаше голям любител на театъра… Радиостанцията на рамото на капитан Диренцо избръмча и той натисна копчето й. Гласът на директора запращя през малкия високоговорител:
— Капитане? Уейднър се върна. Моля, ескортирай приятеля ни до трета стая за разпити, когато приключите.
— Прието.
111
Дневникът
Отново в нощ.
Без дъжд.
Когато сестра Джилман ми донесе вечерята, попитах за момичето през две врати, но тя не искаше да ми каже нищо за нея, дори името й. Надявах се да го узная. Вместо това просто остави подноса ми на леглото и се усмихна. Каза:
— Трябва да се храниш.
Не исках да ям. Исках да науча името на момичето. Исках да говоря с нея. Исках да се приближа достатъчно, за да усетя топлината на кожата й и дъха й.
Бях я чул да плаче. Исках да знам дали умее и да се смее.
Не ядох.
Не забелязах кога сестра Джилман е излязла от стаята ми.
Храната ми изстина, както си стоеше на ръба на леглото ми.
Не исках да говоря с полицията.
Не исках да се срещам с окръжния прокурор, за когото докторът спомена.
И съвсем определено не исках да ме прехвърлят на мястото, за което говореше той.
Беше време да си ходя.
Татко би желал да изобретя начин. Съставих план.
Нощем имаше само един пазач и две сестри. Докторите си отиваха, а всички други спяха по стаите си.
Щях да си отида през нощта.
Щях да почакам момичето да заплаче.
Не исках тя да плаче.
Не исках повече да плаче, но знаех, че ще го направи, и когато го стореше, поне едната сестра щеше да отвори вратата й и да влезе в стаята й да я утешава. Когато се уверях, че е в стаята, щях да отворя ключалката си, да прекося коридора и да се намъкна в нейната стая и аз.