Наш не можеше да свали поглед от големия хирургически разрез, започващ от лявото ухо на арестувания и изчезващ под черна плетена шапка. Плътта беше червена и възпалена, покрита със засъхнала кръв. Пресече стаята, за малко да се препъне в камара дрехи, и смъкна черната шапка.
Мъжът беше почти плешив, главата му — избръсната преди няколко дни, косата бе започнала да расте на редки, неравни ивици.
— Химиотерапията е виновна. Съжалявам, сигурно изглеждам ужасно. Извинете.
Мъжът фъфлеше, трудно произнесе „ужасно“.
— Пол Ъпчърч? — Еспиноза го вдигна от стола му. — Имате правото да запазите мълчание…
Речта му затихна на заден фон. Наш се зае да оглежда стаята.
Беше стая на момиченце. Розова и ярка. Малкото легло беше покрито със завивка с картинка на Хелоу Кити и плюшени животни. Стените бяха целите в рисунки. Някои изглеждаха направени от дете, други — от талантливата ръка на възрастен, идеално оцветени и очертани.
В ъгъла на стаята стоеше манекен, с размери на дете и прилика с малко момиченце. Манекенът беше облечен в подходящи дрехи. Червен пуловер, сини шорти. Докато Еспиноза мъкнеше Пол Ъпчърч назад от бюрото, Наш видя и рисунките, върху които доскоро бе сложил длани — рисунки на момиченце в същите дрехи като манекена. Очевидно се бе опитвал да ги оцвети, но се бяха превърнали в ужасни драсканици. Незатворени флумастери обсипваха бюрото.
— Моля ви, не я наранявайте — каза мъжът, когато Еспиноза и Тибидо го преведоха покрай манекена и извън стаята, кървясалите му очи — все така втренчени в рисунките.
— Детектив Наш? — обади се Броган от слушалката.
— Да?
— Трябвате ни в кухнята.
— Идвам.
Когато Наш стигна долния етаж, забеляза Ъпчърч в антрето, вече обкръжен от полицаите, да напредва към стълбите. Чу го да ридае в микрофоните им, но не се развълнува.
Пресече малката и оскъдно обзаведена дневна.
Двама мъже обграждаха кухненската маса в съседното помещение.
На масата лежеше труп на момиче, облечено в същия червен пуловер и сини шорти като манекена и рисунките горе. Ръцете й бяха скръстени на гърдите с дланите нагоре. В отворените й шепи се намираше малка кутийка, здраво пристегната с черна панделка.
— Жива е, но е в безсъзнание — уточни Броган и нежно опипа главата и. — Намерих засъхнала кръв, но не виждам рана — обърна се към Наш. — Долу в мазето има и друго момиче. Също в безсъзнание. Няма видими рани.
Наш не отлепваше очи от бялата кутийка в ръцете на девойката.
— Може ли да са били упоени?
— Възможно е.
В същия момент парамедиците нахлуха и обкръжиха момичето. Жена и двама мъже. След секунди бяха затегнали на ръката й маншета на апарата за кръвно налягане. Единият вдигна клепача на момичето и огледа окото с фенерче, докато колегата му я държеше за китката.
— Пулсът е шейсет и три.
— Налягането е 102 на 70.
Опипаха тялото, главата и крайниците на жертвата.
— Няма следи от физически травми. Не мисля, че кръвта е нейна. Вероятно е оттам — жената посочи локвата на пода, размазана и засъхнала на линолеума.
Наш не я беше забелязал досега.
Третият парамедик вкара количка с носилка през вратата и я спря до масата.
— Чакайте! Наш си сложи латексовите ръкавици от джоба си и внимателно вдигна бялата кутия от протегнатите ръце на момичето, преди парамедиците да го преместят на носилката и да се заемат да го привързват към нея.
Наш постави кутийката на масата и дръпна черната панделка. Тя се развърза с лекота.
Детективът не забеляза тишината, възцарила се в стаята, не осъзна, че всички са спрели да се движат, включително парамедиците. Вдигна капачето и го остави настрани.
Кутията очевидно беше една от тези на Бишъп.
Вътре имаше малко сребърно ключе със синя капачка на главичката, в метала беше гравирано Дж. X. С. С., положено на подложка от памук. Наш го извади и го постави до кутията. Вътре нямаше нищо друго.
— Според мен това е ключ от болнично шкафче — каза жената парамедик. Тя се обърна към мъжа, който още държеше апарата за кръвно налягане. — Рик? Ти какво мислиш? Ключ от „Строджър“, нали? Дж. X. С. С.?
Той кимна и се обърна към Броган.
— Къде е другото момиче?
— В мазето. В същото състояние. Според мен е упоена. Има разрези около устата, но изглеждат повърхностни.
Парамедикът посочи момичето на носилката и по-точно крака й: