— Това в никакъв случай не е било отпускащо.
Телефонът на Кеър изписука.
— Задръж за момент. Имам друго обаждане.
Наш проследи как криминалистите опаковат зеленото одеяло от ъгъла на клетката, внимателно го сгъват, преди да го сложат в големия плик за улики.
Трябваше да се махне оттук.
Качи се по стълбите обратно до кухнята и полека я пресече в очакване Клеър да се върне на телефона. Когато я чу, вече беше на втория етаж, пред стаята с манекена и всички рисунки.
— Наш?
— Аха, тук съм още.
— Обади се патрулната кола, която води Ъпчърч в управлението. Припаднал на задната седалка. Насочват се към болницата.
— Припаднал ли?
— Казаха, че се разпищял, опитвал се да си стигне главата, но с ръце, оковани зад гърба, не успял. Блъскал си челото във вратата. Резервният му вариант, така да се каже. Смятат, че е получил нещо като припадък.
— Може ли да е номер? Опит за бягство?
— Не ми изглежда вероятно, но няма да рискуваме. Казах им да не отварят отзад, преди да стигнат тук. Току-що пристигна и патрулната кола с ключа, която си пратил. Отивам да го взема и да видим дали ще намерим шкафчето, което отключва. Ще помоля полицаите да се навъртат наоколо и да помогнат за обезопасяването на Ъпчърч. Няма да го изпуснем.
— Добре, дръж ме в течение какво ще намериш. Ще остана тук, докато криминалистите приключат… — Наш влезе в малката стая. Някои от рисунките бяха прибрани, другите — наредени на леглото, а един криминалист ги снимаше старателно.
117
Клеър
Ден четвърти, 18:07 ч.
Клеър последва санитарката на излизане от асансьора на третия етаж, по коридора и до източното крило на сградата. Жената приказваше през рамо.
— Това е втората ни съблекалня, други нямаме. Ако ключът не става на шкафчетата долу, трябва да е от тук.
Клеър беше обиколила болницата и спря само колкото да посети Кейти Куигли (все още в безсъзнание) и да нагледа свалянето на Пол Ъпчърч. Закопчаха го за количка при пристигане пред Спешното отделение и го откараха в единична стая с двама полицаи пред вратата.
Нямаше да се измъкне.
Казаха й, че е в съзнание, но физически неспособен да говори — резултат от припадъка, който беше получил на идване. Лекуващият лекар беше инструктиран да се свърже с нея в момента, когато пациентът заговори членоразделно.
Санитарката спря през врата в края на коридора и я отключи с ключ от връзката си. Лампите светнаха автоматично. Тя задържа вратата, за да влезе Клеър.
— Благодаря, Сю.
— Ще ми се да имахте два, щеше да става по-бързо — каза Сю. — Лявата страна е женската, дясната — мъжката.
Целите стени бяха в шкафчета, имаше и още два реда в средата на помещението, с наредени помежду им пейки. Стена разделяше двете половини.
Клеър извади мобилния си, за да се опита отново да се обади на Пул.
— Тук няма да проработи — обясни санитарката. — Целият етаж е „мъртво“ пространство заради радиологичното оборудване, разположено отсреща. Ще трябва или да се качите на горния етаж, или да слезете на първия. Долу има предаватели.
Клеър се намръщи и пусна телефона в джоба си.
Налагаше се Пул да почака.
Тя се обърна към първата редица шкафчета отдясно и пъхна ключа в първото на горния ред, опита се да го завърти, извади го и пристъпи към следващото шкафче. Едно изпробвано, остават около три милиона още.
118
Дневникът
Докторът, ме зяпаше.
Бях в кабинета му.
Ножът ми — на ъгъла на бюрото му.
Тежката ръка на рамото ми принадлежеше на някого, когото не виждах.
Докторът се наведе към мен.
Дъхът му миришеше на лук.
— Ансън?
Трябваше да си взема ножа.
Трябваше да забравя плана си и да си взема ножа и…
Изпищях.
Толкова силно изпищях, че звукът остърга гърлото ми, хиляди бръсначи се втурнаха да излязат оттам.
Потиснато време.
Отново в стаята ми.
На леглото.
Втренчен в тавана.
Исках да си тръгна, но момичето не плачеше вече. Планът ми нямаше да сработи, ако тя не плаче.
Още подобни дни.
Още подобни нощи.
Защо не си бях взел ножа?
119
Пул
Ден четвърти, 18:38 ч.
Франк Пул за пореден път излезе от залата за разпити и се облегна на стената в коридора. Ако не смяташе, че ще си счупи ръката, като нищо щеше да фрасне с юмрук бетонните блокчета.