Санитарката бръсна кичур руса коса от очите си и започва да рови в папката до себе си. Спря на трета или четвърта страница.
— То е… по дяволите.
— Чие е?
— На д-р Рандал Дейвис, онкология. Той… той умря онзи ден. Цялата болница говори за това. Тежък инсулт, ама той беше здрав като кон. Дъщеря му…
Клеър спря да слуша.
Подръпна вратата на шкафчето и то се отвори полека. Вътре откри дебела папка, близо пет сантиметра.
Върху нея беше поставена яркочервена ябълка. От нея стърчеше игла за спринцовка.
Клеър извади от джоба си чифт латексови ръкавици и си ги сложи.
— Сю? Може ли да ми донесеш чантата? Мисля, че още е в кабинета на администратора…
Щяха да й трябват пликчета за улики.
С два пръста внимателно извади ябълката от шкафчето и я завъртя в ръка. Кората около иглата беше леко обезцветена, но иначе не показваше признаци на състаряване. Внимателно я остави на пейката зад себе си и посегна към папката, този път с две ръце. Извади масивното нещо от шкафчето и го сложи на пейката до ябълката.
На етикета пишеше: ПОЛ ЕДУАРД ЪПЧЪРЧ
Вътре откри поне двеста страници, някои прикрепени към, кориците, други — свободни. Доклади, бележки, резултати от изследвания, снимки — всички датираха отпреди година. Най-отгоре, написано с познатите печатни букви, имаше бележка:
Здравей, детектив Нортън — или може би детектив Наш? Предполагам, че е един от двама ви.
Надявам се, че сте добре. По-добре от някои други.
121
Дневникът
Не съм писал скоро.
Изгубих сметка на дните.
Татко би откачил.
Много щеше да откачи:
Беше 15:24 ч., това поне знаех благодарение на вътрешния си часовник, но нямах представа кой ден сме или откога съм тук. Еднакво ежедневие и всяка еднаквост прелива в следващата.
Когато вратата към стаята ми щракна при превъртането на ключалката, вдигнах поглед и видях д-р Огълсби да стои на прага.
— Как си днес, Ансън?
— Добре.
Думата излезе мека и тиха и явно го изненада — първия път от дни насам, когато му заговорих или реагирах.
Седях на ръба на леглото, после станах и изпънах крака.
Обикновено докторът се усмихваше, когато идваше при мен за сеансите ни. Днес не беше така. Стрелна с поглед стаята ми — празния поднос от обяда на шкафчето, вчерашните дрехи, смачкани на купчина на стола — кламерчето беше натикано под ъгъла на матрака ми и ми се стори, че забелязах погледа му да се задържа там за момент, макар да бях сигурен, че съм внимавал, когато го слагах, и съм взел предвид камерата.
— Да вървим, Ансън.
Той отвори по-широко вратата и ми даде знак да изляза първи.
При преминаването ни покрай сестринския пост сестра Джилман не се усмихна — вместо това сведе поглед към някакви документи на бюрото си и ги размести.
Вратата на момичето беше отворена.
Надзърнах вътре с надежда да я видя, седнала на леглото. Не беше в стаята. На дюшека нямаше чаршафи, а стаята беше напълно празна — нещо повече, бездушна.
— Къде е тя?
Докторът сложи ръка на рамото ми и ме побутна напред.
— Да вървим, Ансън.
Пред лекарския кабинет седяха двама души и двамата в омачкани костюми. Погледнаха ни, когато приближихме.
Единият се изправи.
— Това той ли е?
Хватката на доктора на рамото ми се стегна и след това ме пусна.
— Детектив, това е Ансън Бишъп. Ансън, това е полицаят, за когото ти споменах — детектив Уелдърман, а това е партньорът му, детектив… извинете, забравих ви името.
Другият мъж се изправи и приглади панталоните си.
— Стокс, Езра Стокс.
— Ела насам и се обърни, Ансън. Сложи ръце зад гърба си — нареди детектив Уелдърман.
Направих, както ми каза.
Студена стомана се плъзна около китките ми и чух щракане.
Белезници.
Детективът провери и двете гривни още веднъж, затегна ги така, че да се впият в кожата ми.
— Стегнати са.
— Аха.
Помислих си за кламерчето под матрака си. С кламерче бих могъл да отворя тези белезници.
— Да вървим — обади се Уелдърман и ме побутна напред.
Детектив Стокс ни преведе покрай бюрото на пазача, през металната врата, която се отваряше с електронно бръмчене, и после надолу през редица коридори, асансьор и накрая — през входната врата. Чувах зад гърба си д-р Огълсби да си говори тихичко с детектив Уелдърман, но не различавах думите.