Бяло шеви малибу чакаше до тротоара, боята му — покрита с пласт мръсотия и прахоляк. Стокс отвори задната врата.
Здраво забих пети в тротоара. Уелдърман дръпна белезниците и болезнено изви ръцете ми в раменете.
— Давай напред, хлапе.
Той ме бутна към колата.
— Може ли да говоря с момчето за момент? Насаме? — попита зад гърба ми д-р Огълсби.
— Само бързичко! — хватката на белезниците ми изчезна и двамата детективи заобиколиха колата отпред. Стокс извади кутия цигари от джоба си. Уелдърман вдигна ръка. Чух го да казва:
— Няма време!
Докторът ме обърна към себе си и коленичи на тротоара.
— Дадох ти много възможности да говориш с мен, Ансън, наистина много. Нищо друго не мога да направя за теб.
— Къде е момичето? — попитах. — Къде отиде тя?
— Трябва да съдействаш на тези хора. Ти си млад и ще можеш да оставиш изпитанията зад гърба си.
— Искам си ножа.
Докторът се наведе към мен. Помислих, че ще ме прегърне. След това прошепна в ухото ми:
— Какъв нож? — после се изправи и отстъпи назад. — Късмет, Ансън. Желая ти всичко хубаво.
Помаха на детективите и те се върнаха.
Стокс ме натика на задната седалка и затвори с трясък вратата.
122
Портър
Ден четвърти, 20:01 ч.
Постигнаха изненадващо добро време.
Портър поглеждаше неведнъж и виждаше скоростомера, навлязъл дълбоко в червената зона, макар Сара да настояваше, че беемвето й било „защитено“ спрямо полицията.
Когато светлините на Чикаго се появиха пред тях, тя най-сетне намали скоростта — не защото се притесняваше, а защото движението се увеличи.
— Вземи изход 26А — каза Джейн. Не беше обелила нито дума през цялото пътуване.
Портър с опита да я разговори в началото, като я подканваше с навеждащи въпроси от дневника на Бишъп — за семейство Картър, за Франклин Кърби и Ригс, съпруга й, дори за Бишъп — но тя не казваше нищо, само го стрелкаше със стоманените си очи и се обръщаше към прозореца, покрай който я подминаваше провинцията.
— Бъбривката най-сетне се обади — Сара се отклони в дясната лента. — Къде точно отиваме?
— Вземи изход 26А — повтори пътничката им.
— 26А, разбрано. После какво?
Не получи отговор.
Адвокатката завъртя очи.
— Добре, но ме предупреждавай достатъчно рано за дясна лента, така че да не заседнем сред колите!
Градът се приближаваше и скоро се усука около тях, високите сгради надвисваха от всички страни.
Въздухът изглеждаше студен.
Имаше навалял пресен сняг, всичко беше покрито сякаш с яркобял лак. Портър знаеше, че до сутринта снегът по магистралата ще добие убито сив цвят, даже черен на места, но засега изглеждаше пухкав и бял. Якето му още беше в багажника — в Ню Орлиънс нямаше нужда от него. Сара дори стоеше по къс ръкав.
Беемвето забави скорост и адвокатката зави по изходната рампа, която се отклоняваше надолу и под магистралата. Снегът беше изринат, но Паркър все пак я предупреди, понеже не знаеше какъв опит има тя за шофиране в тези условия.
— На дъното на рампата хвани по Индипендънс и карай на юг към Хамилтън.
Детективът познаваше района. Бяха тръгнали към Уест Гарфийлд и Кейтаун.
Кварталът не е от най-добрите.
— Не сме дошли да се наслаждаваме на лукса. Плюс това закъсняваме.
— Осем и две минути е — възрази Портър.
— Ансън беше съвсем ясен.
— Това не ми харесва — промърмори Сара, загледана в различните мъже, застанали по уличните ъгли и втренчени в преминаващата покрай тях кола.
Булевард Саут Индипендънс направи лек зигзаг надясно и се превърна в Норт Хамилтън Авеню.
— Завий наляво на Уошингтън.
Сара изпълни нареждането.
— Ето. Спри там. Паркирай отзад:
Портър притисна глава към прозореца и погледна нагоре.
— Това е хотел „Гийон“, нали? Мислех, че са го сринали още преди години.
Джейн се взираше през прозореца, все едно е видяла стар приятел.
— Мнозина опитваха, но той е корав пич. Разплесква разрушителите като комари, федералното правителство го обяви за историческа забележителност през 85-а. Така че няма да мръдне оттук.