Портър усети тежестта на ножа в джоба си, опираше в крака му.
— Стигнахме тук колкото се може по-бързо — обади се Сара иззад него.
Бишъп свали пистолета и закрачи в кръг около поста на пиколото.
— Предполагам, че е така. Сериозно шофиране си беше, нали? Малко нагло от моя страна е да ви затруднявам чак толкова, всички вас… — той се облегна назад и старото дърво изпъшка под тежестта му. — Спокойно, дишайте, никой не е умрял… засега. Винаги има време за това. За нещастие, закъснението намалява времето, което ще прекараме заедно. Надявах се да имаме възможност да поговорим, да обсъдим всичко, видяно през последните няколко дни, но сега се боя, че просто няма как. Не и в степен, която разговорът заслужава. Тази бомба продължава да цък-цък-цъка. Нашият бойскаут тук би искал да се погрижи за нея. А и всички си имаме важни проблеми, с които да се занимаем… — Бишъп пристъпи няколко крачки напред, отпуснал пистолета покрай хълбока си. — Можеше да й свалиш оковите, Сам. Малко са варварски, не мислиш ли?
Майка му се потътри напред, по-близо до него.
— Радвам се да те видя, Ансън. Много се радвам.
Бишъп се усмихна.
— Помниш това място, нали? Толкова мили спомени ти носи, сигурен съм… — той вирна глава към орнаментирания таван и плъзна поглед по ронещата се украса и сложните шарки горе. — В тези стени има призраци, Сам. Чуваш ли ги да пищят? Аз ги чувам все едно беше вчера — Либи крещеше най-силно от всички.
Портър се пресегна и сграбчи жената до себе си за косата. Придърпа я плътно, чу дрънченето на веригите й под якето си. Със свободната си ръка извади ножа от джоба си, отвори острието и притисна острата стомана към бледото й, оголено гърло.
— За последен път ще питам, откаченяк такъв. Къде е бомбата? Къде са момичетата?
Бишъп се усмихна и вдигна пистолета.
— Благодаря, че донесе ножа ми, Сам. Може би ще го разменим за пистолета, когато приключим тук? Харесвам този нож.
Той тръгна през стаята, а дулото ставаше все по-голямо с всяка стъпка.
Жената отстъпи назад към Сам.
— Вече сме квит, Ансън. Не мога да бягам повече. Направих всичко, което поиска от мен. Всичко.
— Аха. Почти — отвърна Бишъп.
Пистолетът стреля с тътен, достатъчно силен да разтресе оцелелите прозорци.
Сара изпищя.
Главата на Джейн Доу се удари в гърдите на Сам.
— Сега може би… — призна Бишъп, — да, според мен сега сме квит.
127
Пул
Ден четвърти, 20:09 ч.
— Онази там е — посочи Диренцо. — Дългата, със зелена и бяла мазилка.
Пул хукна през улицата, загърбил скитниците. Едно такси наби спирачките и поднесе. Шофьорът изкрещя нещо, но агентът не можа да го чуе, а и не беше сигурен дали иска.
Офисът на Уернър беше тъмен.
Той надзърна през един от прозорците и видя смътните очертания на изоставено бюро и няколко стола в стаята.
Нямаше движение.
Заблъска по вратата с юмрук.
— Сара Уернър! Специален агент Франк Пул от ФБР! Незабавно отворете тази врата!
Никакъв отговор отвътре.
Той се отдръпна назад по малката веранда и се постара да погледне към прозорците на втория етаж. Също не светеха.
Пул се върна при вратата и изпробва бравата.
Заключено.
— Сара Уернър!
Нищо.
Той извади пистолета от презраменния си кобур и с дръжката му строши стъклото на входната врата. Бръкна отвътре, като се пазеше от острите ръбове, и завъртя бравата.
Отвори вратата и влезе, а със свободната си ръка заопипва стената, докато не намери ключа за лампите и ги светна.
— Сара? Сам? Влизам. Ако сте вътре, незабавно слезте долу с вдигнати над главата ръце!
Отгоре се чу скърцане на дъски. Дулото на пистолета инстинктивно отскочи по посока на звука. Пул не беше сигурен дали чутото е резултат от движение на някого на горния етаж, или е от звуците, които издават старите сгради при улягането и наместването си в земята.
Той пресече стаята, стрелкаше с поглед всички сенки, всяка ниша. Въпреки накамарените боклуци офисът не предлагаше особено много скривалища.
В дъното коридор водеше навътре в тъмното, светлината на лампите едва се процеждаше през вратата и орнаментираната ламперия. Пул си пое дъх и тръгна към него. Първо показа зад ъгъла пистолета си, след това мина напред, готов да дръпне спусъка срещу онова, което го очакваше отвъд. Откри само стълбище, водещо към втория етаж. Премисли дали да не включи лампите и тук, но се отказа. Ако горе го чакаше някой, не беше необходимо веднага да разбира, че е тръгнал натам. Нека си мисли, че е още долу.