Колебливо стъпи на първото стъпало и прехвърли тежестта си на него, несигурен дали няма да го издаде с някакъв звук. Нищо освен тишина.
Пул се изкачи по стълбите, очите му се приспособяваха към тъмнината горе и забеляза отвор, който се очерта при приближаването му нещо като ниша, със затворена врата.
Той стисна студения метал на бравата. Завъртя я бавно, като внимаваше да не издаде нито звук. Не беше заключено. Чу се леко изпукване, когато езичето излезе от рамката.
Вратата се отвори навътре.
Смрадта го блъсна в носа.
Разложение и гниещо месо.
Лампите бяха угасени и стаята тънеше в мрак. Пул влезе вътре и светна, но му се прииска да не го беше правил.
От дивана го зяпаше някаква жена, празните й очи бяха млечнобели. Беше се превила, наклонена нелепо на една страна. Лицето й беше бледо, кръвта — оттекла се на по-ниско ниво още преди време. Това подчертаваше тъмната, черна дупка в челото й, входна рана от изстрел. Беше се хранила по време на случката, чиния с неразпознаваемо съдържание се беше разсипала в скута й и по празната възглавница до нея.
Убиецът и вероятно бе стоял на същото място като Пул в момента и я беше изненадал от същия този праг.
Той се приближи до трупа и коленичи до нея.
Това не беше жената от затвора, не би могло да е. Трупът беше стоял тук поне няколко дни, може би дори седмица, разложението алчно бе поглъщало живото й доскоро тяло. Жертвата носеше сребърен пръстен на дясната си ръка, пръстът й беше подут и подпухнал около метала.
— По дяволите — обади се капитан Диренцо зад гърба на агента. — Това е Сара Уернър.
Пул не го беше чул да влиза.
128
Портър
Ден четвърти, 20:14 ч.
— Майко, дай на Сам телефона си, моля — каза Бишъп, а димът от изстрела замъгляваше лицето му.
Сара протегна ръка и му подаде телефона.
— Ансън, бебчо, защо си казал на този мил човек, че баща ти е мъртъв? Не сме те възпитали така! Целият този твой дневник е една голяма ужасна лъжа!
Трупът се изплъзна от ръцете на Портър и рухна в краката му.
Той изпусна ножа.
Сърцето му препускаше.
Бишъп коленичи, взе си ножа и остави пистолета на плота до машината за пуканки.
— Не целият дневник, майко. Само част от него. Малки бели лъжи тук и там. Винаги те е бивало в тях.
Портър стрелна с поглед протегнатата ръка на Сара, телефона и трупа на земята.
— Пребледнял си, Сам. Трябва да седнеш. Притесняваш ме понякога… — Бишъп посегна настрани, издърпа стар дървен стол от купчина съсипани мебели и отърси праха от него. Цветните шарки на гърба и седалката бяха целите в дупки, износени до пълнежа. Нещо бе гризало единия крак. Бишъп намести стола зад него и Портър рухна с крака, омекнали като желе.
— Какво, по дяволите, беше това? — изпъшка той. — Аз не…
— Дръж си езика, Сам!
Сара подбели очи.
— За Бога, Ансън! Същият си като баща си!
Портър сведе поглед към трупа в краката си. Куршумът не беше оставил изходна рана, вероятно беше с кух връх, заседнал вътре. Жената се взираше право напред, последните й думи завинаги заседнали на устните й.
Вече сме квит, Ансън. Не мога да бягам повече. Сторих всичко, което поиска от мен.
Всичко.
— Коя… — думата затихна, заседнала на върха на езика му.
Бишъп коленичи до трупа на пода и погледна в празните й очи.
— Казваше се Роуз Финики и заслужаваше да умре, заслужаваше да умре сто пъти — изобщо не беше чиста.
— Финики ли?
— Да.
— Кой… тя ли е убила Либи? Затова ли…?
— Ще ми се да имахме време да се задълбочим в приказки, но, както казах и преди, закъсня. Светът не чака никога и днес държим много топки във въздуха.
Портър усети, че Сара го гледа. Майката на Бишъп. Не можеше да се застави да отвърне на погледа й. Не можеше да я погледне в лицето. Сигурно никога повече нямаше да успее. Сигурен беше обаче, че тя се усмихва, и това още повече влошаваше положението.
— И нея ли ще убиеш?
Сара се размърда.
— Той няма да ме нарани. Нали, Ансън?
— Няма ли? Ще видим. Ще видим тази работа.
— Докарах Финики тук, точно както поиска — отвърна Сара.
Бишъп наклони глава и се усмихна.
— А тя доведе теб… точно както аз поисках. Забавно е как се уреждат понякога нещата, нали?
Той изтри острието на ножа в панталоните си, затвори го и го пусна в джоба си.
— Финики извърши ужасни неща. Много от тях — тук, точно в тази сграда — уточни Бишъп. — И я търсех от много дълго време, почти толкова, колкото и майка. И двете имаха причини да се крият, разбира се, едната — повече от другата, но никой не може да се скрие завинаги.