— Мамка му, мамка му, мамка му…
Обади се на Наш.
Едно позвъняване.
Две.
Три.
— Аха?
— Ехо, къде си?
— Още в къщата на Ъпчърч. Сигурно ще изкарам тук поне още час. Защо?
— Помниш ли проследяването, което сложих на лаптопа на Бишъп?
— Аха.
— Имаме попадение и е близо.
— Прати ми адреса. Също и на Еспиноза — отрядът на спецчастите току-що тръгна.
130
Клеър
Ден четвърти, 21:15 ч.
Клеър беше готова да се разкрещи.
Имаше ужасно главоболие и трите адвила, които изпи, не помагаха с нищо.
Стоеше насред столовата, обкръжена от поне четирийсетина човека — възрастни, деца, медицински персонал — всички, които Клоз беше идентифицирал от събраните документи, всички — свързани с дузините некролози, пуснати от Бишъп, и те й крещяха или си викаха помежду си.
Никой не искаше да стои тук.
Колкото по-бързо успееше да ги разкара, толкова по-добре.
Беше прекарала цял час с Кейти Куигли и не можеше да се отърси в представите си за това, което й разказа момичето. Току-що й бяха споделили, че и Лариса Бийл е будна. Бащата на Лариса я откри, каза, че е претърсил цялата болница. Лариса не можела да говори. Докторите искали да даде почивка на гърлото си — но можела да пише. Започнала веднага след събуждането си и ако се съди по истеричното състояние на баща й, историята й беше дори по-ужасна, отколкото тази на Кейти.
— Всички трябва да млъкнете!
Това привлече вниманието на няколко души. Глъчката затихна за кратко, след това пак избухна.
Клеър се качи на един стол и оттам — на масата.
— Колкото по-бързо ме изслушате, толкова по-бързо ще мога да ви изведа оттук! — тя размаха наръч въпросници над главата си. — Ако не сте предали бланките, които раздадох преди, искам да ги довършите и да ги дадете на някой от полицаите!
Малко момиченце изпищя на около метър от нея, без друга причина, освен да участва в хаоса. Майката на детето го взе и го залюля, но това не помогна с нищо.
С ъгълчето на окото си Клеър забеляза д-р Мортън да нахълтва в столовата. Той също я видя и бързо се извърна.
Тя беше дала стриктни нареждания никой да не напуска тази стая, но различните медицински работници се бяха събрали в нещо като опълчение, което май се отнасяше към заповедите й по-скоро като към предложения. Почти всички бяха влизали и излизали поне по веднъж. Повечето го бяха правили многократно, щом пейджърите и телефоните им ги призоваваха в различни части на болницата. В действителност Клеър нямаше възможност да ги ограничи и го знаеше.
Сара Уернър.
Тя не познаваше никаква Сара Уернър. Налагаше се да почака.
Клеър натисна отказ. Забеляза, че е пропуснала две обаждания от Клоз.
Щеше да отиде при него веднага след като приключи. Той анализираше картона на Ъпчърч и може би беше намерил нещо. Плюс това лабораторията работеше върху веществото, открито по иглата, забита в онази ябълка. Ако не успееха да се свържат с нея, щяха да предадат резултатите на Клоз.
Телефонът й звънна отново.
Сара Уернър.
Клеър натисна зелената слушалка и долепи телефона до ухото си, като прикри другото с длан.
— Детектив Нортън на телефона.
Гласът от другата страна беше мъжки, но тя не разбра нищо от казаното от него. В столовата беше твърде шумно.
— Задръжте така — само секунда!
Клеър слезе от масата, проправи си път през тълпата и излезе в коридора. Когато стигна асансьорите, опита пак.
— Извинете, детектив Нортън е на телефона. С какво да съм ви полезна?
— Пол Ъпчърч при вас ли е?
— Кой се обажда?
— Аз съм, Клеър.
— Сам?
— Аха.
Детектив Нортън се обърна. Един от полицаите, които пазеха столовата, я гледаше. Тя пристъпи малко по-нататък по коридора и му обърна гръб.
— Къде си?
— Аз… мислех, че той има бомба. Накара ме да си го мисля, но не е бомба. Въобще не е…
— Сам, говориш безсмислици. За кого става дума? За Ъпчърч? Спипахме го. Няма бомба.
— А момичетата… при вас ли са? Двете момичета? Лариса Бийл и другата?
— Да, Сам. В безопасност са. И двете. Ще се оправят. Чакай. Нещо не беше наред.
Подробностите не си съответстваха.
— Сам, откъде знаеш за Лариса Бийл? Тя изчезна след заминаването ти. Не сме казвали на никого за Куигли. Да си говорил с Наш или с онзи агент от ФБР, Франк Пул?
— Ох, Клеър. Издъних се. Ама много.
— Какво става, Сам? Говори ми!
Портър си пое дълбоко дъх.
— Пол Ъпчърч жив ли е?
— Да. Хората на Еспиноза го арестуваха без проблеми. Наш каза, че все едно ги чакал. Тръгна доброволно. По пътя към управлението получи гърч и припадна. Доведоха го тук, в „Строджър“, и го оперират. Четвърта степен мозъчен тумор. Перспективата не е добра.