Наш проследи светлината и пристъпи по-наблизо, за да огледа една.
Беше на Сам много по-млад, към четирийсетте може би. Усмихваше се срещу апарата. До него стоеше и се усмихваше и едно момче. Беше на четиринайсет-петнайсет.
Еспиноза се намръщи.
— Това не е ли…
— Мисля, че е Ансън Бишъп — каза Наш съвсем тихо. Погледна другите двама. — На всичките.
Наш пресече стаята и отиде до Портър.
— Сам? Какво е това?
Портър отвори уста да заговори, но не се чу нито звук.
Екранът на лаптопа блестеше достатъчно ярко да освети лицето му…
Здравей, Сам.
Предполагам, че си объркан.
Сигурно имаш въпроси.
132
Дневникът
Не знаех къде е полицейското управление.
Ако става въпрос, не знаех и къде е терапевтичният център „Кемдън“. Нямах представа къде съм прекарал последните няколко седмици.
Карахме много дълго.
Гледах как Чарлстън минава покрай прозореца ми. Нямаше особено високи сгради. Веднъж татко спомена, че градските власти пречели на строителите да се пресягат прекалено високо в небето.
Исках да нараня доктора.
Гневът, който кипеше в мен, беше по-голям от всичко, изпитвано някога, но много се постарах да го потисна. Както времето, така и той можеше да бъде сдържан, бутилиран и съхраняван, и отварян, когато най-много ти трябва.
Щях да отворя тази бутилка, когато му дойде времето. Щях да извадя тапата.
И двамата детективи дума не обелваха.
Очаквах порой въпроси, но не последва нито един. Те не ми говореха, не си говореха и един с друг.
Не казах нищо в отговор и оставих тишината да се трупа.
По нищо отвън не разпознавах къде се намираме, бяхме оставили вече града зад гърба си.
Детектив Уелдърман ме погледна в огледалото за задно виждане неведнъж. Посрещнах погледа му.
Завихме по двулентов път, по който карахме около трийсет минути извън града. От него преминахме на чакълен, с високи плевели, избуяли от двете страни.
Не спряхме пред полицейския участък и това би трябвало да ме притесни, но не допуснах да проличи.
Спряхме пред голяма селска къща в края на чакъления път. Жена на възрастта на майка ни видя, помаха и приближи до колата. Имаше кестенява коса, подрязана късо, и носеше жълта рокля на бели точки.
Детектив Уелдърман ме погледна пак в огледалото и после двамата полицаи слязоха от колата.
Вратите отзад нямаха дръжки. Дори да не бях окован, Не бих могъл да изляза самичък.
Детективите отидоха при жената и тримата си поговориха. Не чувах какво казват, но бе съпроводено от погледи към колата от време на време — към мен.
Уелдърман остана при жената, а детектив Стокс най-накрая отвори вратата ми и ми помогна да изляза.
Жената възкликна тихичко.
— Олеле, наистина ли е необходимо?
Детектив Стокс почервеня целия.
— Обърни се, хлапе.
Той ми свали белезниците.
Разтрих китките си.
Уелдърман отвори багажника на колата и извади зелена мешка. Връчи я на жената.
— Болницата посъбра малко дрехи. Не е кой знае какво, нямаха нищо с неговия размер. Изгубил е всичко в пожара.
Жената междувременно дойде насам, застана пред мен и се усмихна.
— Ансън, казвам се госпожица Финики. Ще поживееш при мен известно време. — Тя погледна през рамо и подвикна. — Пол, ела тук. Запознай се с новия си съквартирант.
Не го бях забелязал дори — момчето, което стоеше на верандата. Високо и кокалесто. Излезе от единствената сянка, способна да надвие на обедното слънце. Прекоси чакъла и взе мешката от жената. Подаде ми свободната си ръка.
— Здравей, Ансън, аз съм Пол Ъпчърч. Тук ще ти хареса!
Детектив Стокс се изкиска при тези думи.
Жената присви очи, но после усмивката й се завърна.
— Качи го горе, Пол. Покажи му новата му стая.
— Да, госпожо.
— Ансън? — обади се детектив Уелдърман.
Погледах го и забелязах озъбената му гримаса.
— Знаем какво си направил, Ансън. Всички го знаем. Няма да ни отнеме много време да го докажем, само трябва да наредим няколко парченца от пъзела. Чувствай се свободен да разопаковаш. Тези дрехи са само назаем. Скоро ще имаш предостатъчно нови дрехи — както и нова стая, и нов съквартирант.