— Готина ли беше?
Портър подскочи на седалката си, задържа го коланът.
Пое си дълбоко дъх, замята глава и успя да спре поглед върху Наш на шофьорското място.
— Какво? Коя?
Колегата му се подсмихна:
— Момичето от съня ти. Стенеше.
Шест очни ябълки.
Все още замаян, Портър осъзна, че се намира на пътническата седалка на шевролета на Наш, модел Nova 72-ра, на старо, който той бе купил преди два месеца, когато любимият му форд фиеста се задави и умря на магистрала 290 в три сутринта, като го застави да се обади в управлението да го извозят, понеже не успя да събуди Портър.
Детективът се загледа през прозореца. Той беше покрит с тънък пласт мръсотия и лед.
— Къде сме?
— Караме по Хейс, скоро ще сме при парка — отвърна Наш и пусна мигача. — Май е по-добре да си останеш на скамейката.
Паркър поклати глава.
— Добре съм.
Наш зави наляво в Джаксън Парк, като следваше наскоро почистения път, а бурканът хвърляше червени и сини отблясъци по дърветата наоколо.
— Минаха четири месеца, Сам. Все още имаш проблеми със съня, трябва да поговориш с някого. Не е задължителна да сме ние с Клеър, просто… някой.
— Добре съм — повтори Портър.
Подминаха бейзболното игрище отдясно, неизползвано през зимата, и продължиха навътре между голите дървета. Някъде напред мигаха още буркани — половин дузина коли, може и повече да бяха. Четири униформени патрулки, линейка, микробус на пожарната. Големи прожектори озаряваха брега на лагуната и из района, ограден с жълта лента за местопрестъпления, бяха разположени пропанови отоплители.
Наш спря зад микробуса, превключи автоматика на режим паркинг и угаси двигателя. Той се закашля два пъти и прозвуча, все едно се готви за яростен ответен удар, преди най-сетне да замълчи напълно. Портър забеляза няколко души да зяпат в тяхна посока, докато слизаха от колата в ледения зимен въздух.
— Можеше да дойдем с моята кола — каза Портър на Наш, а ботушите му хрущяха в навалялия нов сняг.
Портър притежаваше додж чарджър последен модел.
Повечето от колегите им наричаха това чудо „колата на кризата на средната възраст“ — с нея починалата вече съпруга на Портър, Хедър, преди две години замени старата му тойота камри. Купи спортната кола за петдесетия му рожден ден като изненада, след като тойотата им беше разбита и зарязана в един от неособено дружелюбните към полицията квартали на града в Саут Сайд. Портър първи признаваше, че сядането зад волана сваля няколко години от възрастта, на която се чувства, но и като цяло колата просто го караше да се усмихва.
Хедър беше скрила ключа в тортата за рождения му ден и той за малко да си счупи зъб, когато го намери.
Тя го изведе по стълбите и пред апартамента им с вързани очи, после му изпя Happy Birthday с глас, който нямаше големи шансове да я прати в Американ Айдъл.
Портър се сещаше за нея всеки път, когато се качеше в колата, но в последно време все по-малко неща му напомняха за Хедър и лицето й постепенно се размиваше в мислите му.
— Колата ти е част от проблема. Винаги караме твоята кола и Кони прекарва дните си, гниейки пред нас. Ако я карах, щях да се сещам за това, че искам да я ремонтирам. Ако се случва по-често, може пък някой път да вляза в гаража и да поработя над нея.
— Кони ли?
— Колите трябва да си имат имена.
— Не, не трябва. Колите не трябва да си имат имена, а ти си нямаш представа как да я ремонтираш… така де. Мисля, че още като си закарал бричката у дома и си хванал за първи път гаечния ключ, си осъзнал, че няма да свършиш за четирийсет и три минути като онези копелета от Яко тунинговани — заяви Портър.
— Това предаване е пълна глупост. Трябва да ти показват колко време отнема всъщност.
— Можеше и по-зле да е. Поне не си се вързал на канала за дизайн и архитектура и не си се надъхал да преобзавеждаш къщата в свободното си време.
— Така си е. Макар че там се справят със задачата за двайсет и две минути и с много по-голяма възвръщаемост на инвестициите — отвърна Наш. — Ако оправя една-две къщи, мога да платя на някого да поработи над колата. Хей, ето я Клеър…
Те преминаха под жълтата полицейска лента и се упътиха към брега на езерото. Клеър стоеше до един от отоплителите, притиснала мобилния телефон към ухото си. Когато забеляза новодошлите, кимна към брега, прикри микрофона и подметна:
— Смятаме, че е Ела Рейнолдс — преди да се върне към разговора си.
Сърцето на Портър се вледени като езерото пред него.
Ела Рейнолдс беше петнайсетгодишно момиче, изчезнало преди три седмици близо до Логан Скуеър на връщане от училище. За последно я бяха видели да слиза от автобуса на две пресечки от къщи. Родителите й не губили време да я обявяват в неизвестност, само час по-късно вече имало обявена тревога АМБЪР3. Никаква полза от нея. Полицията не беше получила нито едно смислено обаждане.
3