— Капитане, това е просто мерене на пишки. Не може да допуснеш политиката да диктува действията ти. Залавянето на този тип трябва да ни е приоритет, никой не знае повече от…
Долтън вдигна ръка.
— Пистолетът и значката!
Портър беше наясно, че няма смисъл да спори. Връчи глока си и кожения калъф.
Долтън ги пусна в джоба на якето си, обърна се и излезе от апартамента. Натисна копчето да повика асансьора.
— Този нов тип е гадняр, капитане! Бързо се пали! — обади се Портър.
Без да се обръща, Долтън отговори:
— Наш и Клеър ще се справят. Не искам да чувам даже името ти през следващите седем дни. Появиш ли се на радара, получаваш още седем. Ясен ли бях?
Детективът не отговори.
— Ясен ли бях, попитах? — повтори капитанът.
— Да — отвърна Портър.
Асансьорът пристигна и Долтън влезе вътре, но с ръка задържа вратата отворена.
— Наш, идваш с мен.
Наш погледна колегата си, но не коментира. Портър му кимна леко.
Партньорът му влезе в асансьора. Вратите се затвориха и детективът се озова в средата на апартамента си, с блъскащо в ушите сърце и пронизителна тишина наоколо.
19
Лили
Ден втори, 11:36 ч.
Лили се гушеше в ъгъла на клетката си, плътно увита в дебелата завивка. Беше се облякла, но не можеше да се стопли. Нито да спре да трепери, въпреки че беше застанала до решетката при котлето. Не спираше да се взира в тъмното стълбище в ъгъла на мазето и да се вслушва за пукането на стария гредоред, докато похитителят й обикаляше горе.
По мрежата на няколко сантиметра от крака й се прокрадна паяк и тя се отдръпна, за да се свие още по-навътре в ъгъла.
При всяка стъпка на непознатия отгоре от гредите падаше по малко прах — рядка пелена на слабата светлина. Лили се опита да си представи, че е на сигурно място в стаята си у дома, но илюзията пропадаше всеки път, когато мъжът горе крещеше.
А той направо си дереше гърлото.
Думите му бяха нечленоразделни — просто задавени изблици бръщолевене, понякога ги следваше плач, друг път — болезнен вой. Винаги обаче нарушаваха тишината на къщата и витаеха във въздуха, понякога се задържаха в онези малки облачета прахоляк, който се спускаше надолу.
Изблиците започваха без предизвестие.
Бащата на Лили веднъж си удари показалеца с чук, докато се опитваше да й помогне да построи къщичка за птици за училище, и нададе подобен вой, но не продължи с него — усети се, осъзна, че дъщеря му го гледа, и си прехапа езика. Писъкът рязко секна, загина нейде в гърлото му, докато лицето му почервеняваше.
Крясъците на мъжа горе не прекъсваха така внезапно. Той мълчеше много време, без движения или шум. След това гласът му изпълваше къщата с остротата на нож, кризата му се проточваше, а писъците преминаваха в ридания.
Лили не знаеше какво предизвиква тези писъци. Не искаше и да знае. Предпочиташе той да си държи горе това, което ги предизвикваше, каквото и да беше.
През последния един час беше слизал долу само веднъж. Изпразни кофата, която беше оставил за нуждите на момичето, и я изми в мивката, преди да я върне в клетката й. След това огледа все още пълната чаша мляко с плуващата в нея муха, взе я и я отнесе горе, без да изрече нито дума. Изглеждаше болезнено блед. Когато Лили срещна погледа му, не издържа и се извърна, очите й не искаха да се спират върху него — това сякаш го принуди да се забави още малко. Ако не го гледаше, той се чувстваше по-удобно да я гледа, дори да я зяпа. Кой знае какви мисли му минаваха през главата.
Когато пак се върнеше, Лили възнамеряваше да го гледа в очите и да не се извръща, може би да спомене и раната му. Надяваше се това да го накара да си отиде по-бързо.
Лили познаваше куп момчета с подобно мислене.
Самоуверените нямаха проблем да я изгарят с поглед. Тя им демонстрираше, че е наясно с втренчването им. Срамежливите обаче — те гледаха, но щом тя доловеше погледа им върху себе си и се обърнеше на свой ред, те се извръщаха и се заемаха с нещо друго, преструваха се, че изобщо я няма. Приятелката й Гейби смяташе, че това е вид игра, винаги предизвикваше срамежливите и ги караше да се чувстват адски притеснени всеки път, когато ги хванеше.
В класа им имаше едно момче — Закари Мейвил — който беше прословут със срамежливостта си. Гейби му стана партньор в час по естествени науки миналата седмица и просто за да се закача с него, разкопча две копчета на блузата си, така че сутиенът й да се показва, когато се навеждаше над работната им маса. Закари почервеняваше всеки път, зяпаше, но се стараеше да не го хванат, и Гейби успя да изкара целия час, без да се издаде нито веднъж. Лили обаче не моят. Не спираше да се смее и за малко да не изпълни задачата. Трябваше да…