Хедър го разбираше. Хедър го изслушваше.
Портър искаше да й разкаже за изминалите шест месеца. Нуждаеше се от съвета й. Нуждаеше се от нейния глас.
— Ти ме спираше да не пропадна в заешката дупка, бонбонче — тихичко каза Портър. — А сега съм хлътнал до коленете и потъвам бързо!
Миналия месец беше прекратил договора за мобилния й телефон. Дотогава й се беше обаждал редовно, понякога по три-четири пъти на ден, просто за да чуе сладкия й глас отсреща, достатъчно далечен, за да му прозвучи като истински, да стане истинска тя. Глупава работа, знаеше си го, но само това си имаше. Присъствието й полека избледняваше от живота му, все едно колко здраво се държеше за Хедър. Тялото й може да беше умряло внезапно, но духът й витаеше наоколо. Портър с всички сили беше държал този дух за ръката и не желаеше да го пусне, но в крайна сметка стигна до извода, че няма друг избор. Това стана в нощта, когато изключи мобилния й телефон, и когато се обади на следващата сутрин, му отговори не нейният глас, а записан робот, който му каза, че този номер вече не се обслужва. В този момент ръката й се изплъзна от пръстите му и Хедър си отиде.
Готов беше да убива, за да си я върне.
Дори и само за пет минути — да я върне, да я прегърне, да я попита какво да прави сега.
— Обичам те, бонбонче — каза тихичко.
С дълбока въздишка се изправи, събра си остатъците и изхвърли всичко в преливащото кошче до вратата. Излезе навън в ледения ден и приветства щипещия студ.
След това тръгна да скита.
Двайсет минути по-късно се озова във фоайето на Флеър Тауър на Западна Ери, а в краката му се образуваше малка локва. Не беше планирал да дойде тук и докато минаваше през вратата, се зачуди дали да не се обърне и да излезе, но вместо това спря на едно място и зашари с поглед из фоайето, без обаче всъщност да вижда каквото и да е.
— Детектив?
Портър не я беше чул да се приближава. Не очакваше тя да дойде при него, не и в сграда с такива размери, но ето я и нея, застанала право пред него.
— Здравей, Емъри.
За последно се бяха видели в болницата, малко след като я спаси от У4М. Бишъп я беше вкарал на дъното на асансьорна шахта в онази сграда на Белмонт, използва я за примамка, с която да доведе Портър, Емъри беше недохранена, изпосталяла, с бледа кожа. Дясната й китка беше силно увредена от белезниците, с които е стояла окована, а Бишъп беше отрязал лявото й ухо, но въпреки това тя успя да се усмихне. Сега косата й беше по-дълга, лицето — по-заоблено, а бузите й — розови.
— Детектив, добре ли сте?
— Аз… Извинявайте. Не съм съвсем сигурен защо дойдох насам. Имах намерение да намина да се видим, така де, но нещата се объркаха и изгубих сметка на времето… — каза той.
— Да поседнем! — Емъри го хвана за ръка и го поведе към диваните, поставени пред камината в ъгъла на фоайето. Изпука обвита в силни пламъци цепеница, а топлината блажено полъхна към гостите.
Портър си свали ръкавиците и пръстите му сами се сплетоха нервно.
— Сигурно не трябваше да идвам.
Емъри се усмихна.
— Това е глупаво — радвам се да ви видя. Все се канех да се отбия в управлението, но не намирах сили да намина. Глупаво, нали? Предполагам, че е трудно да се намерят думи след нещо подобно. Цялото преживяване ми изглежда като ужасен кошмар, който се е случил на някой друг. Като филм, който съм гледала преди няколко месеца и съм излязла от киното. Не мога да го обсъждам с приятелите си, те не разбират. Нито госпожа Бъроу. Тя няколко пъти се опита да ми изкопчи историята, но не можех да… Видимо се чувстваше ужасно неудобно. Искаше да говоря, за да се почувствам по-добре, а не понеже държеше да узнае подробностите. А случилото се беше мой кошмар. Няма причина да страда и тя, да носи подобни мисли в главата си.
— Срещнахте ли се с психиатър?
Емъри се разсмя и поклати глава.
— Те със сигурност искаха да се срещнат с мен. Спрях да броя десетките, които ме потърсиха. Опитах се да говоря с една, но не успях да прогоня мисълта, че планира да напише книга за онова, което й кажа, и идеята да минавам покрай книга на витрината и да знам, че моето изпитание е гравирано завинаги, та да го прочетат и други… Самата мисъл за тази възможност просто ми затвори устата. Не успях да й кажа нищо.
— Не знаех, че им е позволено да правят такива неща. Би изгубила лиценза си.
— Предполагам.
Емъри беше отпуснала ръце в скута си. Портър виждаше бледия белег на дясната й китка, но като цяло хирурзите се бяха справили чудесно с овладяването на пораженията. На лявата ръка имаше татуировка на малка осмица — Бишъп я беше дарил и с нея.