Тя вдигна дясната си длан и дръпна нагоре ръкава си.
— Добре са се справили, нали?
— Ако не знаех какво се е случило, нямаше да се досетя. Почти не се вижда.
— Лягам пак под ножа следващия май. Докторът казва, че може да премахне белега напълно, но първо трябва да дадем на травмата време да се зарасне добре… — момичето завъртя ръка. — Все още нямам пълна свобода на движенията, но май се подобрявам.
Портър неволно погледна към лявото ухо на Емъри, скрито под дългата кестенява коса. Усети се и за малко да отклони очи, но после прецени, че няма да успее да излъже никого.
— Как е ухото?
Широка усмивка плъзна по цялото лице на момичето.
— Искате ли да погледнете?
Портър се усмихна в отговор. Кимна.
— Гадно ли е?
— Я да видим какво ще кажете… — Емъри отметна косата си и разкри съвършено естествено на вид ухо. — Много яко, а?
Портър се наведе да погледне отблизо. Като изключим малък белег в основата, където докторите бяха пришили израстъка, не можеше да се познае, че това не е оригиналното й ухо.
— Изумително.
Емъри нави ръкава на дясната си ръка и му показа малък белег под лакътя си.
— Тук го отгледаха, с помощта на хрущял от ребрата. Отне само няколко месеца. Операцията беше преди шест седмици. Докторът каза, че Бишъп е отрязал ухото ми с почти хирургическа прецизност, така че нямаха проблем да пришият новото. Обикновено, когато го правят, ухото е откъснато при някакъв инцидент и се налага да се помъчат да сглобят парчетата. Предполагам, извадила съм късмет.
— Според мен сте много силна дама!
— Искате ли да видите най-готината част?
— Която е…?
Емъри извърна глава и му показа другото си ухо.
— Забелязвате ли разлика между двете?
На Портър му отне малко време, но се досети.
— Дясното е пробито, а лявото не е?
— Да — грейна тя. — Лявото беше, но вече не е. Мисля, че така и ще го оставя… — тя вдигна лявата си китка и показа малката татуировка на знака за безкрайност. — Все още се чудя дали да запазя татуса. Мисля, че малък спомен за случилото се не е непременно лошо нещо. Понякога е хубаво да си спомняш лошото. Така другите неща не ти изглеждат толкова страшни.
— Вие сте изумителна и вдъхновяваща.
Емъри отново спусна косата си.
— Благодаря, детектив!
Двамата помълчаха малко — не неудобно мълчание, а съвсем приятелско. Портър се загледа в пламъците, които се усукваха около цепениците в камината, дървото постепенно се оцветяваше в червено и бяло. Пукането, което се чуваше, бе успокоително и отпускащо. Момичето беше изгубило майка си като малко, сега и баща си, но въпреки това се усмихваше. На него самия ужасно много му се искаше да се усмихне. Да се усмихне и да вложи някакви чувства.
Сякаш прочела мислите му, Емъри се наведе към него.
— Не го възприемах като баща. Почти не го познавах. Ако не бяха парите и начинът, по който мама беше написала завещанието си, не съм сигурна дори дали би желал да ме държи под око.
— Беше ви баща. Сигурен съм, че ви е обичал. Просто имаше проблеми да го покаже.
— Беше ужасен човек — тихо отвърна Емъри. — Не спрямо мен, но към много други хора.
Портър се накани да й каже нещо в обратния смисъл, да се опита да говори добро, но се отказа. Тя беше голямо момиче. Заслужаваше истината.
— Важно е да не забравяте, че вие не сте като него. И той не е бил като вас.
В очите на Емъри блеснаха сълзи, но тя ги преглътна.
— Пресата твърди точно обратното. Сега са се разпалили още повече. Всичките му имоти отиват у едно глупаво дете, не остава кой да върти бизнеса. Строителните инспектори затвориха миналия месец единия му небостъргач, а пресата обвини мен. Близо четири хиляди изгубени работни места…
Портър знаеше за сградата. Талбът беше използвал некачествен бетон за строежа. Когато откриха подмяната, той се опита да преустрои сградата (и вероятно да подкупи инспекторите), но въпреки това закриха проекта. Сградата струваше над 700 милиона долара и сега беше предвидена за срутване. По-добре да бъде сложен край сега, предположи Портър, отколкото строежът да завърши и небостъргачът да се срути върху улицата.
— Те се опитват да продават вестниците си. Как би могла вината да е ваша?
— В „Талбът Ентърпрайзис“ се водеха доста битки — обясни Емъри. — Трима от старшите съветници на баща ми оспорваха завещанието му. Твърдят, че го е писал под натиск, че майка ми го е заставила да завещае всичко на мен. И докато те се домогват до парите, не се взимат ключови решения и всичко се разпада. Не съм достатъчно възрастна да поема управлението, тъй че Патриша Талбът встъпи в ролята на изпълнителен директор, докато някой поеме длъжността… — Емъри въздъхна. — Тя ме съди пряко. Твърди, че баща ми не е имал право да оставя всичко на мен и че то по право й принадлежи. Да не забравяме и Карнеги…