— Ако не беше избягала, дори нямаше да я обвинят. Не и за такова нарушение — съгласи се Портър. — Има сходство с начина на смъртта на Джейкъб Китнър. Не забравяй, Бишъп му беше платил да излезе сред колите. Не вярвам в съвпадения.
— Аз също — отвърна Пул. — Дай ми една секунда… — той извади обвинителния акт на Либи Макинли на лаптопа си и прегледа и него. — Според съдебните документи тя е била съдена през март 2007 г. и през юли 2007 г. е счетена за виновна в убийството на Франклин Кърби, когото е прегазила. Осъдена е на десет години, от тях е излежала седем и няколко месеца. Била е освободена за добро поведение преди шест седмици.
— Какво беше името на жертвата?
— Франклин Кърби. Защо? Познаваш ли го?
Портър отново млъкна.
— Портър. Ако името значи нещо за теб, трябва да ми кажеш! — настоя Пул.
— Трябва да я провериш. Кажи после какво си открил.
— Защо? — попита Пул, но детективът вече беше затворил.
26
Портър
Ден втори, 13:04 ч.
В другия край на града Портър стоеше пред пощенската си кутия във фоайето на жилищния блок, с мобилния телефон в едната ръка и „Ти Ви Гайд“ в другата. Взираше се в пода и в снимката, изпаднала от списанието, когато го измъкна от претъпканата си пощенска кутия.
Коленичи и се наведе над нея.
Снимката беше десет на петнайсет сантиметра, черно-бяла, на матова хартия. На нея се виждаше жена в затворнически гащеризон, която минава по тунел между телени огради на открито, с един пазач отпред и друг зад гърба. Ръцете й бяха оковани отзад, а главата — сведена надолу, лицето й почти не се виждаше. Снимката беше правена отдалеч, зърниста и май подобрявана със софтуер над възможностите на оригиналния обектив. Портър различи на стената зад жената написано с печатни букви
ОКРЪЖЕН ЗАТВОР НЮ ОРЛИЪНС
Портър пусна „Ти Ви Гайд“ на пода до нея, вдигна снимката с облечената си в ръкавица ръка и я обърна. На задната страна откри кратко изречение, написано с черно мастило.
Май я намерих.
27
Мъжът с черната плетена шапка
Ден втори, 13:14 ч.
— Тя видя ли нещо? — попита гласът по телефона.
Мъжът с черната плетена шапка притисна слушалката към ухото си.
— Не, нищо не видя.
Седеше зад малко бюро, направено от талашит и черна пластмаса, плотът му — отрупан с хартия, цветни маркери и рисунки. Толкова много рисунки! Бюрото беше под прозорец и гледаше улицата. Отвън съседът му си разхождаше кучето, малко бяло куче лхаса апсо, облечено в пуловер в червено и зелено. Кучето вдигна задното си краче и се изпишка снега. Мъжът с черната плетена шапка гледаше как жълтото петно расте — петното, оцапало двора му. Съседът му живееше на три метра разстояние, но всеки ден водеше тук кучето си да пикае. То си свърши работата, подраска по ръба на тротоара с късите си задни крачета, след това задърпа стопанина си към тяхната къща.
Раната на главата го сърбеше и мъжът с плетената шапка я почеса, от което ръбът се размести под пръстите му и се плъзна настрани по плешивата му глава.
— Следващата ще види — обеща гласът от другата страна на слушалката. — Тя ще е.
— Надявам се.
— Сложи ли я там, където ти казах?
— Да.
— Някой видя ли те?
— Никой вече не ме вижда.
— Видя ли те някой? — повтори гласът.
— Не.
— Хубаво.
— Аха.
Мъжът вдигна зелен маркер и започна да оцветява една от рисунките на бюрото си. Ръката му се разтрепери, мастилото излезе от границите и той захвърли маркера през стаята.
Чу въздишка в телефона. Мъжът зад гласа успяваше да го види някак си — винаги успяваше.
— Рано или късно всички проглеждат. Просто е въпрос на време…
Отново говореше за момичетата.
На мъжа с черната плетена шапка те му липсваха. Без тях къщата му се струваше толкова празна. Взе червен маркер, поднесе го към рисунката и загледа как ръката му се разтреперва. Остави го и треперенето спря. Изпъна пръсти, сви ги в юмрук, пак ги изпъна. Движението му изглеждаше добре и се усещаше нормално. Спря. Ръката му не трепереше. Вдигна Маркера. Още не трепереше. Допря маркера до хартията. Не трепереше. Започна да оцветява. Малките щрихи, които правеше, се удължиха, станаха по-широки, маркерът доби своя собствена воля, дращеше, а ръката се разтрепери. Мъжът натисна по-силно, но това не помогна. Мастилото излезе от очертанията. Червеното мастило се разстла над зеленото, което бе опитал преди малко, и цветът се превърна в тинесто кафяво. Очертанията на рисунката изчезваха под тези неволни драсканици, образът постепенно умираше под ръката му.