Думи.
Убиецът не беше кълцал с бръснача безразборно. Беше писал по жертвата, тялото й — платно под четката му. Мънички думи, едва видими под кръвта. Ръцете бяха кървили по-малко, понеже стояха вързани за опорите на леглото. Намираха се над сърцето.
Ти си зло — Ти си зло — ТИ си зло — ти…
Една и съща фраза, до безкрай, на всеки сантиметър гола плът. Жената е била жива, когато убиецът й е причинявал това. Малките езерца кръв около всеки разрез го подсказваха. Убиецът беше започнал от краката и бе работил методично. Познаваше се и по количеството кръв при всяка рана. Жената най-накрая бе умряла някъде около гърдите. Но Бишъп бе продължил и нагоре, просто оттам насетне разрезите бяха нанасяни по-рязко.
След смъртта й У4М не се беше наслаждавал. Трябвало е да довърши делото си обаче.
Това беше жестокост, беше отмъщение.
— Какъв ти е бил Франклин Кърби? — попита Пул глас й Либи Макинли, и Ансън Бишъп. И двамата не отговориха.
Десет минути по-късно той се върна по стъпките си обратно зад къщата и при своя джип чероки. Качи се в него, запали двигателя и се обади на агент Хърлес. Премисли дали да не звънне на детектив Портър, но се отказа. Искаше да му вижда лицето, когато му разказва за находката. Трябваше да разбере какво точно знае Портър.
33
Портър
Ден втори, 22:04 ч.
Детектив Сам Портър пристигна в Ню Орлиънс малко след десет вечерта, след двучасов престой в Далас — единственият полет, който успя да си резервира в същия ден. Докато чакаше да се прекачи, опита да хапне в Макдоналдс, но стомахът му не го понесе. Не можеше да задържи нищо в себе си.
От летището в Ню Орлиънс хвана такси направо за окръжния затвор на Грейвър Стрийт. Каза на шофьора да обикаля, докато Портър не забележи тунела между оградите с телена мрежа и ъгъла от снимката. След това го помоли да спре и да го почака.
Портър слезе от таксито и пресече улицата, дори в този късен час се потеше в тежкото си палто. Разликата в температурите толкова далеч на юг беше изумителна. Въздухът беше тежък, влажен, изпълнен с далечната смрад на град, който беше използван, насилван, притиснат и обезличен в нощта.
Приближи пазача в караулката до входа. Той му каза, че часовете за посещение започват в девет и продължават до шест без изключение. Директорът щеше да дойде в седем и да се обърне към него.
Пазачът не разпозна жената от снимката, но позна пазача, който вървеше пред нея.
— Това е Винс Уейднър. Той е дневна, идва в осем.
Портър благодари и се върна при таксито.
— Имате някой вътре, а? — попита шофьорът, а детективът затвори вратата.
— Имам, да.
— И аз съм си полежал там, вероятно щях да съм още зад решетките, ако братовчедът не ми беше намерил това бачкане. Трудно се вади хляб наоколо. Работата докарва само колкото да не е без хич, а туристическата паплач качва цените на жилищата. Нормален човек не може да си позволи да живее в града с това, което получава. Налага се да кисне по селата и околностите. Или си търси начин да понадуе прихода.
— Така ли се озова там, вътре? Надул си прихода?
Шофьорът се засмя.
— Другият ми братовчед ме научи на финия занаят на джебчиите. В състояние е да раздели практически всекиго с портфейла му.
— Щом толкова го бива, как са те хванали?
— Не казах, че и аз съм станал толкова добър. Според мен братчеда Мик може да е пропуснал една-две стъпки по време на обучението. Пипнаха ме при първия опит. Бях си пъхнал пръстите в нечий заден джоб, но жертвата ме сграбчи за китката и ми я счупи. Така писнах, че три ченгета дотърчаха да видят за какво е целият този шум. Не трябваше да грабя толкова едър кучи син като за първи път, ама прецених, че няма да усети кой знае какво с целия тоя масив зад себе си. Голяма грешка, тъй ще ти кажа.
— Колко ти дадоха?
Шофьорът въздъхна.
— Три дълги седмици и един ден. Излежах си ги, докато стигна до дело. Обаче ми бяха предостатъчни. Нямам желание да видя отново туй място отвътре, не, човече. Задникът ми си е напълно щастлив тук, на тази седалка. Като стана дума, накъде сме тръгнали?
Портър не откъсваше поглед от сградата. Бежов камък, тесни прозорци. Жената беше там някъде вътре.
— Какво можеш да ми кажеш за директора?
— Не е голяма проклетия. Влязох вътре и бях по-нисък от тревата, не съм говорил практически с никого. Излежах си седмиците самин, измих смрадта на излизане. Видях директора тамън за две минути, на първото ми слизане от автобуса, и той не каза нито дума, само гледаше как охраната влачи новите говеда към обора… Корав човек е, няма дума. Върви си с работата, предполагам… — той погледна Портър в задното огледало. — Сигурно не ми влиза в работата, но твоето приятелче за какво е вътре?