— Наскоро преобзавеждах, та си имам пълен комплект. Нямай грижа. Даже минибара няма да пипам.
Управителят присви очи, огледа Портър, след това явно прецени, че битката не си струва. Пъхна през процепа на прозореца си клипборд.
— Подпиши, ако обичаш.
На първия свободен ред Портър надраска „Боб Сийгър“ и му върна подложката.
Мъжът оглед името, после извади ключ от шкафчетата отстрани и го пусна в металния поднос под цепнатината.
— Сложил съм те в сватбения ни апартамент. Намира се от източната страна на сградата, с чудесен изглед към града. Континентална закуска можеш да намериш в автоматите за сандвичи, които са сложени в края на всеки коридор. Приятно пребиваване!
Портър посегна към ключа — не карта като кредитните, а истински ключ с пластмасов ключодържател и отпечатан на него номер 203 с избеляло черно. Пусна го в джоба си и вдигна куфара.
— Благодаря.
Управителят се обърна към охранителните си монитори. Помаха небрежно с ръка, връхчетата на пръстите му бяха оранжеви от чипса.
Портър подмина асансьорите и отиде до стълбите, които изкачи до втория етаж и намери 203. Не забеляза признаци за наличие на съседи. Всички прозорци му се сториха тъмни.
Поразръчка ключалката, за да накара ключа да се превърти в нея. Когато успя, отвори вратата, влезе в стаята и светна лампите.
В средата имаше огромна спалня, с издраскана тоалетка от светъл дъб до отсрещната стена. До дистанционното за телевизора стоеше табелка „Безплатно НВО!“ но липсваше телевизор — само празно място там, където се беше намирал. Единствената следа от него беше драскотина на дървото. Изсветляло кафяво петно заемаше по-голямата част от пода. Нямаше видима шарка. Някой се беше опитал да изстърже зеления килим с някаква почистваща течност и само беше влошил нещата. Издраскано бюро и стол запълваха отсрещния ъгъл.
Стаята имаше баня, но Портър не успя да се застави да надникне вътре. Първо трябваше да събере смелост. Вместо това пусна куфара си на леглото и отиде до прозореца. Дръпна дебелата завеса. В далечината се виждаха лампите на затвора — тесни като жлебове прозорци, осветени само тук-там в този късен час.
34
Клеър
Ден трети, 4:56 ч.
Телефонът звънна.
Клеър рязко отвори очи. Стаята беше килната. Главата й — отпусната на студения метал на бюрото, плуваше в локвичка от собствената й Слюнка.
— Мамка му — промърмори тя и погледна към часовника. Скоро щеше да съмне. След болницата Наш беше отишъл до къщата на Дейвис да нагледа нещата, а тя се върна в контролния център да поработи върху дъските.
Посегна към телефона и прие обаждането.
— Ааало?
— Детектив Нортън?
— На телефона.
Обажда се Линдзи Ролфс от криминалната лаборатория. Опитвах се да се свържа с вас, но все ми включваше гласова поща.
— Така става, като спя на работа — обясни й Клеър. — Какво има?
— Преди двайсет минути пратих по мейла първоначалните ни находки от къщата на Дейвис на вас и на детектив Портър. Намерихме концентрирана доза лизиноприл в останалото кафе. Има също видими драскотини по ключалката на вратата в антрето. Не съответстват на следите от ключ или нормална употреба — обясни Ролфс.
— Значи някой е влизал с взлом?
— Такова е заключението ни. Разбили са ключалката, влезли са през тази врата и вероятно са изсипали течна версия на лекарството в каната с вода на кафе машината. Дори ако Дейвис е бил напълнил каната до ръба, дозата е била толкова висока, че нямаше да се разтвори до безопасни нива… — криминалистката се поколеба за момент и гласът й секна. — Обадих се в болницата да проверя резултатите от токсикологичните изследвания на Рандал Дейвис при доктора му и ми казаха, че е починал в десет и трийсет и четири. Получил тежък инсулт и не успели да го върнат към живота.
Клеър си пое дълбоко дъх. Двете момичета, сега и бащите им…
— Има и още — продължи Ролфс от другия край на телефона. — Със сигурност идентифицирахме дрехите, в които е открита облечена Лили Дейвис, като собственост на Ела Рейнолдс. По тъканите има миниатюрни люспички кожа и косми и от двете момичета. Намерихме също малко количество повръщано на ръкава, което съвпада с Лили Дейвис. Включих и тези находки в писмото си.
— Нещо, което да посочва кога извършителят е бил в къщата?
— Нищо. Не открихме следи от него извън кухнята.
Останах с впечатлението, че е знаел точно какво възнамерява да направи, преди да влезе, и е действал бързо.
— Благодаря, че ме осведомихте. Дръжте ме в течение за нови находки — каза й Клеър.