Друг криминалист сваляше ЗD-филмова камера от триножник в средата на стаята. Когато работеше, камерата се въртеше на върха на триножника и заснемаше изцяло стаята от всички ъгли, както на отделни кадри, така и на видео. След това щяха да я преместят в друга стая и да повторят процедурата — щяха да заснемат цялата къща и вероятно двора. Компютър се занимаваше да събере образите в едно цяло и така агентите бяха в състояние виртуално да обходят местопрестъплението отвсякъде, по всяко време, както е било днес. Пул не се нуждаеше от тази технология. За добро или за лошо, имаше почти перфектна памет, фотографска. Не би успял да изчисти от ума си видяното тук дори ако животът му зависеше от това. Гледките, миризмите и звуците горяха запечатани в главата му.
Четири от халогенните прожектори озаряваха леглото. Бяха силни, но светкавицата на фотоапарата беше по-силна. Пул отклони очи.
Дийнър стоеше до дрешника, пред отворено чекмедже. Държеше малко фенерче с лъч, насочен вътре.
Пул проследи лъча и надзърна в чекмеджето.
— Всяко едно от тези е можело да я върне обратно в затвора. Защо да рискува? — попита Дийнър.
Пул извади от джоба си чифт лилави латексови ръкавици и си ги сложи, след което бръкна в чекмеджето. Извади шофьорската книжка и паспорта, и двете със снимката на Либи Макинли, но с името Кейлин Селки. Остави фалшивите документи върху скрина, пак бръкна в чекмеджето и извади матовочерен пистолет, 45-и калибър.
— Зареден е.
— Не ми изглежда дори да се е опитала да го докопа — посочи Хърлес.
— Не би имала шанс — каза Пул. — Бишъп най-вероятно е нахлул при нея изненадващо и я е повалил. Докторът ще открие нещо в токсикологичното изследване — сигурно седатив, пропофол или нубейн. У4М е използвал и двете.
Хърлес се обърна към колегата си.
— Нали каза, че е била затворена. А на мен ми изглежда, че е планирала бягство.
— Достатъчно е само да стои на крачка пред демоните. И сантиметър пред ноктите им стига — промърмори под нос Пул.
— Какво, по дяволите, ще рече това? — нацупи се Дийнър.
— Просто цитат, попадна ми веднъж в роман на Гад Макалистър — обясни му Пул. — Не мисля, че е страдала от агорафобия. Криела се е от някого. Страхувала се е.
— От Бишъп ли?
— Убил е сестра й, може би някак е успял да й прати съобщение в затвора, заплашил я е с нещо. Според мен този Франклин Кърби, когото е убила, е бил важен за него. Ето защо сцената е различна. У4М не е убил Либи Макинли заради Талбът или в отговор на престъпленията, в които е бил замесен богаташът. Според мен тук е търсил отмъщение. Искал е тя да страда, да изпита болка…
Пул забеляза нещо, щръкнало изпод сгънат кафяв пуловер. Бръкна вътре и го извади. Оказа се полароидна снимка на две жени в леглото, голи. Беше протъркана по ръбовете и цветовете — избелели.
— Това момиче започва да ми харесва — каза Дийнър.
— Стара е. Отпреди петнайсет-двайсет години, предполагам. Никой вече не използва полароид.
— Тук има още нещо — посочи Хърлес ръба на пуловера и срещуположния му ъгъл.
Пул го видя. Бръкна вътре. Оказа се кичур руса коса, дълъг десетина сантиметра, вързан с покрито с найлон черно гумено ластиче от двата края.
37
Лариса
Ден трети, 7:21 ч.
Лариса Бийл стоеше на ъгъла на Уест Чикаго Авеню и Норт Деймън. Всеки път, когато някой отваряше вратата на „Пиер'с Бейкъри“ зад нея, тя се преборваше с желанието да се юрне вътре и да се натъпче с бисквитки, торти и други разнообразни вкуснотии. Изобщо законно ли беше да отвеждаш ароматите си на улицата? Училищните танци за деня на Свети Валентин бяха днес и абсолютно се налагаше за тях да си влезе в роклята. Каквато беше тясна, и една-две понички стигаха да попречат на делта. Кевин Дю щеше да присъства и Лариса си знаеше, че щом я забележи в тази черна рокля без презрамки, ще забрави да тича с изплезен език след Кийша Джероу и вместо това щеше да хукне след нея.
Вратата на пекарната се отвори отново и оттам, захапал сочен сандвич, излезе някакъв дъртак с пухкаво синьо палто и зелен шал с малки джудженца, които се катереха по коледни елхи. От дебелия бейгъл с яйца и бекон се вдигаше пара и устата на Лариса се напълни със слюнка.
Не!
Не се издържаше. Тя се отдалечи на няколко крачки по тротоара, по-близо до ъгъла. Леденият вятър се протягаше иззад сградата и тя потрепери.
Къде беше този тип?
Потропа с крака и започна да тича на място. Преди десет минути щеше да й пука какво си мислят другите минувачи по тротоара, но моментът беше отминал. Сега замръзваше до кости и ако не продължеше да се движи, щеше да се превърне в човешка ледена шушулка.