Тъмничарят посочи една пейка.
— Директорът е тук, но е на визитация. Скоро ще върне. Не мърдайте оттук!
Това се случи преди почти трийсет минути.
Цели шест камери покриваха помещението от различни ъгли, няколко бяха и подвижни, другите стационарни, но всичките го зяпаха.
— Детектив Портър?
Сам не беше чул влизането на човек, но ето че този тип стоеше на няма и два метра от него.
— Да.
— Аз съм директор Вайна. Какво ви води в наше малко късче от рая?
— Трябва да видя един от затворниците Ви.
— Не работя в посетителския отдел вече десетина години, но когато проверих за последно, часовете за посещения започваха в девет и е относително лесно да се проследят табелите отвън до опашката. Няма особена нужда да бъда въвличан в процеса. И да ви кажа, така ми харесва.
Директорът беше няколко пръста по-нисък от Портър, към метър и седемдесет на ръст. Косата му явно бе посивяла преди известно време, но я носеше в къса военна подстрижка. Малките му очички бяха сближени над нос с вид на чупен и наместван многократно. На шията му имаше тънък и розов белег. Изчезваше под яката на синята му риза. Беше набит и самоуверен, а погледът му не трепваше. Взираше се право в очите на Портър, все едно гледаше затворник.
— Имаме причини да смятаме, че конкретният затворник може да се окаже свързан с У4М.
— А, значи вие сте онзи детектив Портър?
— Да, именно онзи съм.
— Следя случая по телевизията. Луда работа. Какво ще рече свързан?
— Нямам право да споделя.
— Е, тогава, предполагам, аз пък нямам свободата да ви позволя да се срещнете с някой от затворниците ни.
— Бих могъл да се върна със заповед — намекна Портър.
Директорът сви рамене.
— Моля, заповядайте. И когато се върнете с тази заповед, покажете я на охраната при посетителския вход… — той се обърна и тръгна да излиза от кабинета. — Желая ви приятно прекарване в Ню Орлиънс, детективе.
— Затворничката ви може би е майка му — уточни Портър. — Но посещението ми трябва да остане незабелязано. Ако пресата надуши, могат да изгорят единствената ни налична следа. Нуждая се от помощта ви, директоре!
Вайна спря точно пред вратата и поклати глава.
— Наистина се надявах на тих, спокоен уикенд. Да ви помагам не ми звучи спокойно и тихо.
— Можете да спасите човешки животи, директоре. Просто трябва да поговоря с нея.
Директорът се обърна отново към него.
— И как се казва тя?
Портър помълча за момент. Беше закачил плячката на кукичката, не биваше да го изгуби.
— Не съм сигурен. Нямам представа и каква присъда излежава.
Директорът се ухили криво.
— Детектив, тук имам към две хиляди затворници, но преди урагана „Катрина“ бяха над шест хиляди и петстотин. Някои си чакат делата за хулиганство, други са тук за дребни обвинения като пътни нарушения, каране в пияно състояние, общински обвинения… Останалите са на дългосрочна почивка в затвора заради Луизианския корекционен отдел или федералното правителство. Как точно очаквате да проследя жената, ако не разполагате с име?
Портър извади снимка от джоба си и я връчи на директора.
— Само с това разполагам.
Събеседникът му взе снимката и извади чифт очила от джоба си. Обърна я, прочете посланието на гърба и после се вгледа в зърнистото изображение.
— Това е западната порта — каза, след като го разгледа.
Портър посочи пазача, който вървеше пред майката на Бишъп.
— Това е…
— Винсент Уейднър — отвърна директорът. — Познах го.
— Може би той ще я помни?
Директорът въздъхна тежко.
— Хайде — кимна към вратата на кабинета си. — Да видим какво мога да направя.
39
Клеър
Ден трети, 8:13 ч.
Мобилният на Клеър звънна от ъгъла на бюрото й в командния център. Тя го грабна и натисна зелената слушалка.
— Детектив Нортън.
— Детективе, обажда се сержант Доун Спийгъл. Работя в колцентъра на 911.
— Какво мога да направя за вас, сержант?
— Един от операторите ми получи много странно обаждане преди няколко минути. Според мен може да е свързано със случая ви. Да ви го пусна ли?
Моля те, нека не е ново изчезнало момиче!
— Да, ако обичате.
— Задръжте секунда. Трябва да ви сложа на високоговорител…
Клеър чу леко потропване, докато жената оставяше телефона си отсреща.
— Ето така…
— Деветстотин и единадесет, за какъв спешен случай става дума? — чу тя въпроса на оператора.