Той носеше нещо в ръце. Когато се приближи, Лариса осъзна, че държи спретнато сгъната купчина дрехи. Остави я на пода близо до вратата.
— Имам дъщеря на твоята възраст. Това са дрехите й.
Лариса погледна към купчината. Черен клин, чорапи, бельо и червен пуловер. Пуловерът изглеждаше стар, износен, цветът беше избелял.
— Харесват ли ти?
Момичето не отговори.
— Ще си ги облечеш, когато приключим.
— Имаш дъщеря, така ли?
Лицето на инструктора остана безизразно.
— Ще й кажа, че ти харесват. Ще се радва да го чуе.
— Къде е тя? Знае ли, че съм тук? — Лариса отстъпи крачка назад. — Помощ! Баща ти е луда откачалка! Помощ!
Той сведе поглед към мястото, на което се бе намирала чашата мляко.
— Тя не слиза тук долу. Мазето не й харесва.
С ъгълчето на окото си Лариса зърна бояджийското платнище. Отклони очи. Не биваше да го гледа. Не трябваше да пада духом.
Похитителят й се взираше в мястото на чашата за мляко, а после забеляза и локвата мляко в дъното на клетката й, отчасти попита с одеялото.
Около половината момичета чупят стъклото и се опитват да ме наранят. Другата половина не го правят. Той ми каза, че ти си боец. Боец ще рече, че си силна. Силата е добър признак… — Инструкторът побутна купчината дрехи с обувка. — Ще ги облечеш, когато сме готови. Тогава ще си хубава. Ще се чувстваш красавица. Това е любимият й пуловер. Отпред има пони, виждаш ли?
Той разгъна пуловера и го вдигна.
— Когато приключим с какво? — въпросът й се изплъзна, преди Лариса да осъзнае, че е заговорила, и й се прииска да си вземе думите обратно. Не желаеше да чува отговора.
Инструкторът продължи да държи пуловера, без изобщо да й обърне внимание. Гледаше понито отпред, усмихна се, после внимателно сгъна дрехата и я постави върху купчината.
— Трябва да се съблечеш.
Лариса полека поклати глава и стисна стъклото още по-здраво. Отстъпи в дъното на клетката.
— Не. Няма да стане.
Мъжът съвсем леко отвори уста, сякаш дишаше през нея, а не през носа си. Плъзна език напред, облиза напуканите си устни и пак го прибра. Извади от задния си джоб електрошок, вдигна малкото устройство и натисна спусъка. Между двете връхчета затанцува светкавица.
— Ще оставиш на цимента парчето стъкло, което държиш, и ще се съблечеш, за да започнем. Тогава ще видиш. А прозреш ли веднъж, всичко ще бъде наред.
Лариса за малко да се подхлъзне на останките от млякото. Порязването в ръката й се отвори по-дълбоко при стягането на хватката. На пода закапа кръв.
Инструкторът се ококори.
— Не се самонаранявай! Хвърли стъклото!
Той извади връзка ключове от джоба си и започна да се мъчи с катинарите.
Лариса поднесе парчето стъкло към шията си и го притисна към плътта.
— Спри, иначе ще се порежа. Ще си прережа гърлото. Бог да ми е на помощ, ще го направя! — Тя се постара да говори спокойно и стегнато, да звучи, сякаш контролира ситуацията, но вместо това инструкциите се изсипаха пискливи, задавени от напиращите, сълзи.
Отстъпи още по-навътре в клетката, подхлъзна се на завивката и се блъсна в задната стена. Със свободната си ръка се опита да намери опора, но вместо това попадна на останките от стъклата, малките парчета се врязаха в дланта й на дузина места.
Инструкторът беше успял да свали първия катинар и работеше върху втория.
Дъхът на Лариса заседна в гърлото й. Не успяваше да си поеме достатъчно въздух. Втренчи се в този мъж, в това чудовище! Вторият катинар щракна. Той го изскубна от вратата и го захвърли настрани, влезе в клетката и тръгна към пленничката си. Настъпи ръката й, онази със стъклото в нея, прикова я към бетона и същевременно замахна с електрошока.
С другата си ръка Лариса напипа шепа стъкла на бетона — малки диаманти стъкло — награби колкото можа повече и без да се замисли дори, ги натъпка в устата си и преглътна. Пет, десет, двайсет, не знаеше колко са. Мислеше си, че ще боли, докато слизат надолу в гърлото й, но нямаше нищо подобно — беше като да преглътнеш капсула или кубчета лед.
Инструкторът се пребори да й вземе голямото парче стъкло. Захвърли самоделното й оръжие през вратата на клетката, а при удара в цимента то се разби на няколко отломки. Докато отлепи другата ръка на Лариса от устата й, беше твърде късно. Тя преглътна. Той я блъсна назад в стената, захвърли я като ненужна парцалена кукла, а от гърлото му изригна писък, по-силен от всичко, което тя би могла да издаде. Пищя близо цяла минута, преди най-накрая да излезе заднешком от клетката и да сложи катинарите на място.