Бедард се почеса по врата и погледна пръста си.
— Тази схема в Охайо… Смяташе се, че вадят близо двеста хиляди годишно от издаването на документи. Не бих се изненадал ни най-малко, ако някой го прави и в Стейтсвил, където е пребивавала Либи. Вероятно имат хора във всички затвори. Може би и по повече от един. С подобряването на технологиите бизнесът се специализира все повече и става по-доходен.
— В същото чекмедже намерихме и 45-калибров пистолет — додаде Дийнър.
Бедард въздъхна.
— Могла е да го вземе от същия човек. Продават всичко накуп — документи, оръжия, планове за пътуване… Кихнеш ли достатъчно пари, можеш да си купиш всичко, което поискаш, предполагам.
Пул се обади:
— А тя имаше ли пари?
Бедард отново прерови папката.
— Родителите й са починали и двамата, У4М се е погрижил за единствената й роднина. Не видях никакви посетители през последната й година. Налага се да проверите в затвора, ако искате сведения за по-отдавна. Няма и телефонни обаждания. Както виждам, излежала си е присъдата самичка, пазила се е от неприятности. Що за ресурси е имала, преди да влезе зад решетките?
Дийнър направи справка с бележките в телефона си.
— Дължала е дванайсет хиляди за колата си, четирийсет и осем хиляди студентски заем и чековата й сметка е съдържала трийсет и два долара. Средствата са изядени от банковите такси през годините, така че накрая тази сметка е закрита.
Надзорникът разпери ръце.
— Е, както виждате, нито стотинка. В затвора има два вида плащания: студени, безлични пари и услуги. Ако не е имала пари да си плати за това, значи ще видя какви ги е вършила. Може да се е съгласила да спретне нещо за някого, след като излезе, в замяна на документите. Нищо чудно да е удар — това би обяснило оръжието.
— Били сте във връзка с нея. Стори ли ви се способна на подобно нещо? — попита Пул.
— Според мен след няколко години в затвора всеки е способен на какво ли не, дори невинно момиче от предградията.
Десет минути по-късно стояха пред джипа на Пул. Снегът бе оредял до отделни прехвърчащи снежинки и всичко беше побеляло. Пул избърса предното стъкло с ръкава на палтото си.
— Някакъв късмет със съседите?
Дийнър поклати глава.
— Униформените са научили едно голямо нищо. Обиколих къщите на разстояние по четири в двете посоки. Обитателите им не са много читави. Единственият, който си спомня да е виждал момичето, беше старицата, която живее отсреща. Прекарва си времето, кацнала на панорамния си прозорец, с нос, наврян дълбоко в делата на всички останали… — той погледна телефона си. — Казва се Рокси Хаклър. Каза, че видяла Либи общо три пъти, откакто се е нанесла. Първия път някакво такси оставило Либи с една торба багаж. На следващия ден Рокси я видяла да се връща от магазина, натоварена с торби. После миналата седмица я забелязала отвън да крачи по тротоара, докато говори по телефона. Кой излиза от къщи на този студ, че да говори по телефона?
— Имаш ли идея за какво е бил разговорът?
— Няма регистриран на нейно име телефон. Не намерихме такъв и в къщата.
— А дали къщата се подслушва?
Дийнър подритна малка купчинка почернял сняг на тротоара.
— Съмнително е. Техниците не откриха нищо, а те я преровиха от тавана до мазето и обратно вече няколко пъти. Което не означава, че Либи не е била на противоположното мнение. Няма да е първата, излязла от затвора, с предположение, че някой я следи или подслушва.
— В нейния случай може и наистина да е било така.
Дийнър изду бузи, а белият му дъх се задържа във въздуха.
— Бишъп никога не се е връщал за втори член на семейството. Тя е първата. Знаела е, че той идва, и се е опитала да избяга. Бил е по-бърз.
Пул кимна.
— Така ми се струва и на мен. Ако отгатнем защо, ще се приближим до Бишъп.
— Е, какво следва сега? Че вече ми замръзнаха топките тук навън.
— Връщам се в управлението. Трябва да свърша с прегледа на кашона, оставен от Бишъп. Защо не се заемеш с личните документи? Опитай се да определиш откъде ги е взела Либи. Трябва да разберем кой й е помагал.
— Не трябва ли да следим семействата и на другите жертви?
Пул нямаше готов отговор на този въпрос.
51
Лариса
Ден трети, 11:21 ч.
Лариса Бийл се претърколи по студения бетон с притиснати към гърдите колене. С ъгълчето на окото си видя локва повръщано до главата си, вътре имаше и червени пръски. Беше изгубила сметка на повръщанията си през последните няколко часа. Гърлото ужасно я болеше. Не можеше да преглъща, нито да говори.