— Жалко, че не си запазил чувството си за хумор след порастването… — ухили се Сара, а в очите й на мъждивата светлина блеснаха искрици.
— Благодаря.
Тя преметна крака през ръба на бюрото, седна и приглади сивата си пола.
— Какъв е най-хубавият ти спомен от гимназията?
Портър се замисли за момент, не се сети нищо, после се надигна по-изправен в стола.
— А, не, вече споделих нещо с теб. Сега е твой ред. Хубавица си. Обзалагам се, че училището е било рай за теб.
— Ха. Не съм сигурна в какво да се вглъбя повече. Факта, че ме нарече хубава, или че заговори за рай.
— По дяволите, явно не си пропускала нито една лекция от курса по психология, нали?
— Нито една.
— Почти сигурен съм, че в някакъв момент всички ставаме мъже и жени, но не съм сигурен на каква възраст се случва. Все още се чувствам като дете и се мисля за юноша — призна й Портър.
— Май към момента, когато се сдобиваме с ипотека и си намираме истинска работа. Когато спрем да сме чужда отговорност и се нагърбим с наши собствени задачи.
— Когато добием пълна видимост — каза тихо Портър.
— Какво?
— Просто спомен от написаното в дневника на Бишъп. Според него малките деца са невидими за целия свят и с възрастта губят прозрачност. Ние сме напълно видими като възрастни, после отново избледняваме по време на състаряването, докато обществото повторно спре да ни вижда — обясни Портър.
— Ха. Много проницателно. Май ще си го запазя — обяви Сара.
— Предпочитам да не взимам психологически и духовни напътствия от психопати.
— Но пък си научил точно това наизуст.
Удар по стъклото я накара да скочи от бюрото с писък.
Портър се изправи и втренчи поглед в еднопосочното огледало.
Там, от другата страна, на сантиметри от тях, стоеше Джейн Доу. Дневникът бе прикован към стъклото под разперената й длан.
56
Пул
Ден трети, 13:35 ч.
Специални агенти франк Пул и Стюърт Дийнър седяха в паркирания джип чероки на Пул, предвидливо спрян доста по-настрани от Форти Фърст Плейс 519. Уличката беше тиха.
Пул проучваше имота през бинокъла си „Цайс 5260004“ — тежък, но изумително ефективен.
Къщата беше малка, вероятно с две спални и само една баня: Едноетажна. Светлозелената боя беше избеляла и напукана. Имотът бе скрит зад телена ограда. Табела „Под наем“ висеше странично на вратата, закрепена на място с една черна свинска опашка в ъгъла. Алеите, дворът и входът към гаража бяха заринати под поне една педя сняг. Явно скоро не беше изриван. Пред гаража нямаше кола. Дебели пердета закриваха прозорците и пречеха да се надзърне вътре.
— И актът за раждане, и паспортът са пратени тук. Записът от охранителните камери в Транспортната агенция показва Либи да си получава шофьорската книжка лично, с помощта на фалшивите документи, само три дни след освобождаването й от затвора — сподели Дийнър.
— Изглежда ми като изоставена къща. Няма отпечатъци в снега, които да водят към нея. Не виждам какво има вътре, завесите са спуснати — Пул свали бинокъла. — Сигурно е някаква междинна станция. Който и да е помогнал на Либи да получи документите, използва това място за адрес и нищо повече.
Той си закопча якето и уви шала около врата си.
— Отивам да хвърля едно око отблизо.
Дийнър изгледа изпод вежди сипещия се сняг.
— Кога се предполага да се разкара тази гадост?
Пул не се дразнеше много от снега. Понякога беше по-добре грозотата на света да остане скрита под бяло одеяло.
Вратата на джипа изскърца при отварянето. Пул я хлопна силно. Понякога тази откъм шофьора не се затваряше добре в студа. Чу Дийнър да излиза от другата страна и да заобикаля колата, а снегът хрущеше под подметките му.
Вървяха по тротоара, докато не застанаха срещу имота, след това пресякоха улицата. Пул все още не беше видял нито една кола. Движението изглеждаше ограничено само до местните жители. Това правеше мястото странен избор за пощенска кутия. За такива цели се предпочитаха места с натоварено движение. Хората в спокойните квартали забелязват непознатите, а онези, които използват подобни пощенски кутии, не обичат да бъдат забелязвани.
Кадри от къщата на Либи Макинли заляха мислите на Пул, особено такива на откритото от него вътре. Усети киселина в устата си. Щеше му се да може да забравя подобни неща, но умът му упорито ги нареждаше направо на витрината.
Имаше две пощенски кутии, и двете — на стълб на края на пътеката в двора. Тази отляво беше предназначена за вестници, нямаше вратичка и беше празна. Пул отвори металната кутия до нея и извади няколко пощенски пратки.