Гласовата поща, с която се свързахте, не е настроена от…
Той затвори. Искаше му се да запрати телефона през стаята. Копнееше да види евтината пластмаса да се троши на хиляди парченца при удара в стената. Не го направи обаче. Не можеше.
Нуждаеше се от ново момиче.
Нуждаеше се от мъжа, който да му намери ново момиче.
Някоя, която да прозре. Някоя, която да прозре колкото може по-скоро.
Хапчетата подействаха и зрението му се проясни, така че сведе поглед към рисунките, разпилени пред него. Спомняше си как скицира този конкретен образ, дъщеря му, качена на колело по тротоара пред къщата им. Не беше преди толкова много време, едва миналата есен, горе-долу когато започват да падат първите листа. Рисунката беше грешна обаче, понеже колелото трябваше да е червено. Дясната му ръка се вкопчи в меката тъкан на пуловера на дъщеря му. Не си спомняше да го е взимал, но ето го на, смачкан в шепата му, а показалецът му стърчеше през мъничкото деколте.
Поднесе пуловера към носа си и го подуши.
Нищо.
Не беше съвсем сигурен кога обонянието му го е напуснало, но знаеше, че е станало наскоро, вероятно през последните няколко дни.
То изчезваше заедно със сетивата му, с мислите му, със спомените, с които пируваха насекомите.
Мъжът порови в съдържанието, пръснато по плота на бюрото, и намери червен маркер. Свали капачката. Внимателно поднесе връхчето към хартията и се прицели в металната рамка на колелото. Знаеше, че треперенето ще дойде и го очакваше с лице, пламнало от кръвта, която тревожността трупаше под плътта му. Връхчето на маркера опря в страницата, но ръката му остана стабилна дори когато внимателно я задвижи насам-натам. Докато оцветяваше рисунката, сълзите му бликнаха, а ръката му се движеше както едно време, сигурна и стабилна. Сълзите покапаха върху рисунката, дъщеря му на новото си лъскаво колело.
От мазето се разнесе задавен писък, но той не му обърна внимание.
Мразеше момичето заради онова, което беше сторила.
Увредена.
Неспособна да прозре.
Безполезна.
Трябваше да страда заради греховете си. Трябваше да гори!
След като оцвети колелото, той пристъпи към оцветяването на пуловера, идентичен с онзи, който държеше в ръката си. Червеният пуловер, винаги червеният пуловер. Оцветяваше дрехата с внимателните щрихи, каквито владееше навремето, преди, когато всичко беше наред със света.
Дори сърбежът бе изчезнал. Не напълно, но бе отслабнал и той си каза, че не бива да чеше повече разреза. Не биваше да рискува да отвори раната отново.
От мазето се разнесе ново стенание, този път — по-силно от предишното.
Сърбежът го погъделичка за момент. Не достатъчно, че да изисква почесване. Не, нямаше да се чеше!
Завърши пуловера и взе синия маркер, за да поработи върху небето. Есенното небе в Чикаго обикновено беше прошарено със сиво, но тази разходка с колелото беше щастлив миг, а такива моменти изискваха сини небеса.
Толкова беше погълнат от работата си, че не видя човека, който пресече улицата под прозореца му, нито го видя да приближава входната врата. Не го забеляза изобщо, докато не чу почукването — тежки удари с кокалчетата на юмрука.
Разрезът го засърбя, когато насекомите се пръснаха с малките си краченца в търсене на скривалище.
58
Портър
Ден трети, 13:36 ч.
— Мисля, че приключи — каза Сара, притиснала длан към разтворените си устни.
— Смяташ ли? — изпъшка Портър.
Джейн Доу стоеше изпъната, притискаше дневника между дланта си и стъклото, а ударът още кънтеше из стаята.
Сара тръгна към вратата.
— Дай ми секунда. Нека поговоря с нея, преди да се върнеш вътре.
Портър кимна, без да откъсва поглед от жената от другата страна на стъклото. Знаеше, че тя не го вижда, но това не променяше усещането, че гледа право в него. Очите й бяха пълни с гняв, тъмни и хлътнали, но дишането й изглеждаше спокойно. Не беше лесна за разгадаване. Сърцето й би могло да препуска или пък да бие бавно и равномерно. Той предположи, че е по-скоро второто. По време на кариерата си се беше сблъсквал с много хора, способни да контролират до определена степен телата си и техните психологически реакции, тренираха се да остават спокойни, когато ги връхлетят разтърсващи емоции. Очите им обаче… Не съществуваше такъв филтър за очи.
Сара се появи от другата страна на стъклото и Джейн като че ли не я забеляза веднага. Остана неподвижна. Едва когато адвокатката й седна на масата, тя най-сетне се обърна. Пресече стаята и се настани до Сара, а тетрадката остави на масата.