Дипломатът Че вдигна ръка към устата си, за да потисне прозявка на отегчение, и за момент думите на Книгата на лъжите преминаваха през ушите му, без да означават нищо. Най-близката жена от жреците воини до него го гледаше през отворите на маската си. Той отвърна на погледа й хладно и без да мига, докато тя не извърна очи.
Че лениво огледа голямата зала без прозорци, изпълнена с дим и светлина от газовите лампи, и после вдигна очи нагоре към сводестия таван, който се извисяваше на стотици стъпки над тях. Той създаваше усещането, че човек се намира на дъното на кладенец. Сетне вниманието му се насочи към морето от бръснати глави, които се бяха събрали тук в навечерието на Аугере ел Ман — стотиците официари на Каукус, заслушани внимателно в свещените думи на Нихилис, първия Свети патриарх на Ман.
Че не можеше да каже дали все още вярва в тези учения и дали изобщо думата „вярвам“ представлява нещо за него, защото какво в крайна сметка значеше тя, освен това, че виждаш света такъв, какъвто искаш да го виждаш в зависимост от личните си преживявания, вкусове и възгледи. Вярата рядко доближаваше човек по-близо до истината, освен ако беше замесена някоя случайност или пророчество, което се е изпълнило. По-вероятно беше да го запрати в дебрите на самоизмамите или тесногръдия фанатизъм.
Вместо това Че обичаше да си припомня за първия ред от забранената сатира на Чунаски „Морските цигани“ — Вярванията са като задниците, защото всеки има свое.
Той скръсти ръце и премести тежестта върху краката си, за да се облегне на хладната мозайка на стената. Денят беше дълъг и краят му още не се виждаше. Единственото, което му се искаше, бе той да свърши, за да може да се прибере у дома, в апартамента си, и да се отпусне в спокойствието на собствената си компания.
Че потърси единственото лице, което трябваше да наблюдава тази вечер. Събранието на жреците изпълваше петте групи клиновидно разположени седалки — по една за всеки от градовете на Ланстрада, родината на манианците. Ку’ос беше в самия център, а от външните страни бяха онези за Маркеш и Гхазни. Мъжът, към когото гледаше, Дийджит, седеше в крилото за града от централната област — Скул, на няколко реда зад единствения стол, разположен във върха на клина. Там, срещу централния подиум отпред, потънал в тишина, седеше Ду Чулане — Върховният жрец на Скул. За момент Че не виждаше мъжа, но след това жрецът наклони глава, за да прошепне нещо в ухото на съседа си, и дипломатът успя да го зърне. Очите на младия жрец бяха сведени и притворени, сякаш той беше потънал в дрямка или в дълбок размисъл.
Че въздъхна и се отпусна още повече на стената. Тук не биеше много на очи, докато наблюдаваше от края на залата, където по-незначителните жреци стояха между разположените тук-там стражи, а други влизаха и излизаха през вратите в дъното на помещението. Всяка година каукусите се събираха на това място по време на седмицата на Аугере. Събранията винаги се провеждаха през нощта в знак на почит към старите обичаи на Ман, когато той не е бил нищо повече от таен градски култ, заговорничещ за свалянето на Ки’оцианската династия. Тези срещи неизменно продължаваха до малко преди изгрев-слънце.
Разнесе се засилващ се грохот от тропота на стотици крака, когато проповедта наближи края си. Официарите се възползваха от възможността да напуснат местата си, за да похапнат. Други бързаха да се върнат. Дийджит остана седнал, докато новият оратор зае подиума — мъж, който се представи като данъчен официари от Сканск. Дийджит се изправи на стола си, сякаш внезапно заинтересуван от речта му.
Новият оратор подхвана разпален доклад за слабата реколта в Гхазни. Годините на интензивно земеделие и прекаленото напояване на полята в източната област в крайна сметка бяха довели до катастрофално ниска производителност. Ораторът настояваше, че за да бъдат поддържани приходите, трябва да вдигнат данъците за новата година и да отрежат обществените разходи, когато това е възможно. Думите му предизвикаха нов хор от тропащи крака.
Че осъзна, че отново разсеяно чеше врата си, точно под дясното ухо. Мястото сякаш имаше свой по-бърз пулс. Беше пулсиращата жлеза, имплантирана под кожата му, която отговаряше на същата жлеза у някой друг негов събрат дипломат, който се намираше някъде в същото помещение. Вече на няколко пъти беше разучавал лицата на разните жреци и се чудеше кой ли от тях е той и дали наистина има още един такъв като него. Но нямаше как да разбере това, освен ако се приближеше до всеки човек в залата. Затова спря да се чеше и се опита, доколкото можеше, да не обръща внимание на туптенето, макар погледът му да продължаваше да блуждае из помещението.