Адвокатът извърна глава към прозореца. Определено времето не искаше да се успокои. Вятърът често променяше рязко и посоката, и силата си, създавайки впечатлението, че духа от всички страни едновременно. Тъмнината бе толкова плътна и наситена, че през прозореца не можеше да се види почти нищо. Нямаше защо и да си помисля, че би могъл да излезе навън в това време.
Натан поклати глава и промърмори сякаш на себе си:
— Вестителите…
Гудрич се поколеба дали да поднови разговора. Той напълно съзнаваше какъв колосален емоционален шок бе претърпял адвокатът.
— Май вече не сте тъй скептично настроен? — попита го той предпазливо.
— Приземих се. Какво си мислите? Че ще скачам до тавана, защото съм следващият в списъка?
Гудрич не отговори нищо. Пък и какво ли можеше да му отговори?
— Прекалено съм млад, за да умра! — заяви Натан, давайки си в същото време сметка колко крехък е подобен довод.
— Никой не е прекалено млад, за да умре — отговори му хладно Гарет. — Всички умираме в определения час, това е всичко.
— Но аз не съм готов, Гарет.
Лекарят въздъхна.
— Човек рядко е готов, струва ми се.
— Трябва да ми бъде отпуснато повече време — извика Натан, като стана от масата.
Лекарят се помъчи да го задържи.
— Къде отивате?
— Замръзнаха ми топките тук. Връщам се в хола да се стопля.
Той се загърна в едно шотландско одеяло, което бе хвърлено върху канапето, и куцукайки, отиде да се настани пред отвора на камината.
Лекарят се присъедини към него около две минути по-късно.
— Имате нужда от нещо ободрително — каза той, подавайки му чаша бяло вино.
Натан го изпи на един дъх. Виното имаше вкус на мед и печени бадеми.
— Надявам се, че не сте тръгнали да ме тровите.
— Шегувате се, това е сотерн9 от двехилядната година!
Гудрич продължаваше да държи бутилката в ръка.
Наля си една чаша, после седна до адвоката.
Високите пламъци в камината осветяваха стаята с кървавочервени отблясъци. Изкривените сенки на двамата мъже се мятаха с тикове по стените.
— Не са ли възможни някакви преговори? — попита Натан със съвсем бледа надежда.
— Не си и помисляйте.
— Дори и за тези, които са имали добро поведение?
— Не ставайте смешен, Натан.
Адвокатът запали цигара и си дръпна дълбока глътка.
— Разкажете ми, Гарет. Кажете ми всичко, което знаете за Вестителите. Имам право да знам, струва ми се.
— Аз вече ви разказах главното. Мога да предусещам кой ще умре, но нямам други способности: нито извънредно знание, нито необикновена власт или сила.
— Вие не сте единственият в тази дейност, нали?
— Точно така, опитът ме е научил, че има и други Вестители.
— Нещо като тайно братство?
— Ако така ви харесва. Светът е населен с Вестители, но малко хора знаят за тяхното съществуване.
— Все още се затруднявам да ви повярвам.
— Разбирам ви.
— И как се разпознавате? Искам да кажа, помежду си…
— Няма някакви жестове или знаци. Често стига и нещо съвсем дребно. Една дума, един поглед… и разбирате.
— Нали не сте безсмъртни?
Лицето на Гудрич се изопна в престорен ужас.
— Разбира се, че не, Вестителите остаряват и умират като всички други. Не ме гледайте така. Не съм някакъв полубог. Аз съм просто човек, съвсем като вас.
Натан бе обхванат от нарастващо любопитство.
— Но невинаги сте имали тази способност, нали? Не сте я имали, когато ме лекувахте през 1972 година.
— Да, но това, че нашите пътища се пресякоха, събуди интереса ми към NDE и палиативните грижи.
— И как се започна? Събуждате се една сутрин, казвайки си: „Това е, аз съм Вестител“, така ли?
Гарет избягна прекия отговор:
— Когато това се случи, вие вече го знаете.
— Кой знае за това? Вие сте били женен, Гарет. Знаеше ли за това вашето семейство?
— Никой никога не трябва да знае. Никога. Как си представяте да живеете с човек, който има подобни способности?