Неговото момиченце бе влязло и внезапно като че ли цялата злоба и гняв, насъбрани срещу Тайлър, бяха отлетели. Дъщеря му бе тук и нищо друго нямаше никакво значение.
Бони се хвърли в прегръдките му. Той я вдигна към тавана и я завъртя силно.
Бе облечена в пъстри дрехи, които заедно с перуанската шапчица, чиято периферия й закриваше ушите, още повече подчертаваха хубавия й загар. Така натруфена, тя наистина изглеждаше забавно.
— Липсва ти само едно пончо и си готова да подгониш стадо лами през веригата на Андите — каза й той, оставяйки я на земята.
— А мога ли да получа нещо такова за Коледа? — побърза да попита тя.
— Пончо ли?
— Не, лама.
— Това бе само шега, миличка — произнесе гласът на Малори.
Натан се извърна. Малори слизаше по стъпалата на стълбището, влачейки след себе си пътния сак на Бони.
Тя бегло поздрави Натан. Той й представи Гарет като виден хирург, който се връща от конгрес в Сан Франциско и с когото има делови връзки. Малко изненадана, тя въпреки това учтиво го поздрави.
— Закъсняваме много — каза тя, хвърляйки красноречив поглед към часовника си.
Ето, това е! Като че ли някога си държала да отидеш навреме на ресторант!
Въпреки всичко Натан реши да не й противоречи. Това нямаше да доведе до нищо, а и последното нещо, което искаше, бе да се кара с нея пред Винс. Задоволи се да й отговори в същия стил:
— Ние също не сме подранили: полетът ни е след един час.
— През Лос Анджелис ли ще минете? — попита тя, докато пускаше алармата.
Натан отговори утвърдително.
Винс излезе пръв, подхвърляйки си ключовете от колата, и всички поеха след него.
Навън небето започваше да се заоблачава. Усещаше се, че бурята наближава. Малори затвори вратата зад себе си, след което даде дълга целувка на дъщеря си.
— Добър път и не забравяй да ми се обадиш, когато пристигнеш в Ню Йорк!
Тя вече се отдалечаваше, изкачвайки улицата към поршето на Винс с цвят металик, паркирано малко по-нагоре.
— ¡Hasta luego14! — провикна се Бони, размахвайки перуанската си шапчица.
Малори се обърна и й махна с ръка. Нито веднъж не потърси погледа на Натан.
— Добър апетит! — й извика той на френски, влагайки в интонацията си цялата горчивина и цялата си тъга, които се бяха натрупали в душата му.
Тя не отговори нищо.
Натан хвана Бони за ръка и двамата поеха надолу по тротоара, следвайки Гарет, който бе настоял да вземе пътния й сак.
Поршето бе потеглило с рев и се движеше по посока към тях. Сякаш за да го провокира, Тайлър се възползва от теснината на улицата, за да притисне адвоката. Характерната глупост, която мъжете понякога проявяват, за да покажат своята сила…
Седнала на предната седалка, Малори се бе навела, за да извади нещо от чантата си, и дори не забеляза маневрата на Тайлър. Още повече че той веднага след това помаха с ръка на адвоката.
Мръсен гадняр, помисли си Натан, гледайки как колата се отдалечава.
Международното летище на Сан Диего
— Дами и господа, моля всички пътници от полет №5214 на „Юнайтед Еърлайнс“ за Лос Анджелис да се насочат към врата №25 за качване на борда. Моля, пригответе вашите бордови карти и документите си за самоличност.
При това обявление около четиридесет пътници се изправиха като един от металическите столове и оформиха двойна опашка пред гишето за проверка. Те първи щяха да влязат в самолета.
Сред тях Бони слушаше музика от своя дискмен и клатеше главата си в ритъма на цигулковите акорди на Хилари Хан. Гарет се канеше да захапе петата си плочка шоколад, а Натан с поглед, зареян отвъд стъклата, се правеше, че гледа с интерес балета на самолетите, оркестриран от операторите на въздушния контрол. Вече няколко минути той бе обзет от смъртно предчувствие: ами ако никога повече не успее да види Малори?
Тяхната история не можеше да се прекъсне просто така. Той бе длъжен да види отново жена си, поне за последен път.
Срещата му с Малори бе най-хубавото нещо, което някога му се бе случвало. Несъмнено, вече бе много късно да получи втори шанс, но поне имаше правото да й каже „довиждане“ другояче, а не като слуша сарказмите на Винс Тайлър зад гърба си.