Гарет тъкмо бе подал бордовата си карта на стюардесата. Натан го дръпна за ръкава.
— Няма да пътувам — бе единственото, което му каза.
— Искате да се върнете там ли?
— Трябва да я видя за последен път. Тя трябва да знае…
Гудрич го прекъсна:
— Направете каквото имате да правите — заяви му той, без да влага някаква емоция в гласа си.
— Ще взема и Бони.
— Оставете ми я, с мен тя нищо не рискува.
Те се отдръпнаха, за да пропуснат другите пътници, които започваха да проявяват признаци на нетърпение.
Натан се наведе, за да бъде на равнището на дъщеря си. Бони махна слушалките от главата си и му се усмихна.
— Слушай, миличка, забравих да кажа нещо на мама, затова ми се струва, че май ще трябва да хванем следващия полет.
Момиченцето вдигна очи към Гудрич. Тя, която бе по-скоро плашлива, начаса бе почувствала пълно доверие към този колос. След кратко колебание предложи на баща си:
— Ако искаш, мога да пътувам с Гарет?
Натан бе смаян от нейната реакция. Прокара ръка по косите й.
— Сигурна ли си, че всичко ще мине добре, миличка?
— Muy bien15 — отговори му тя, като го целуна.
Натан впери очи в тези на Гудрич. Имаше малко хора на земята, на които би могъл да повери своята дъщеря, ако ще и за няколко часа, и лекарят несъмнено бе един от тях.
Да, имаше доверие в Гудрич и независимо от донякъде неестествената му дарба, Бони щеше да бъде в сигурни ръце заедно с него. При всяко положение, Вестителят не бе тук заради нея, а заради… него.
— Тя не рискува нищо с мен — повтори Гудрич. — Не забравяйте: аз съм един вид застраховка „живот“.
Натан не можа да сдържи усмивката си. Извади от джоба си билета на Бони и го подаде на лекаря.
— Ще уредя да си запазя място за следващия полет — подхвърли той, потъвайки в тълпата, която се движеше в противоположната посока.
— Елате да я вземете от Центъра — извика подире му Гудрич. — И не се притеснявайте, аз ще имам грижата за всичко!
Натан излезе тичешком от зоната за качване в самолетите. Изскочи от летището, грабна едно такси и му нареди да кара по най-бързия начин към Ла Хола.
20
Без никакво съмнение, има прилика между приятелството и любовта.
Дори бихме казали, че любовта, това е едно полудяло приятелство.
Дъждът валеше като из ведро.
Позвънил бе на вратата, но Малори не се бе върнала още.
Застанал на отсрещния тротоар, дебнеше редките коли, които поемаха по малката стръмна уличка, за да стигнат до централния път.
По дяволите, изливаше се истински потоп! И нито едно местенце да се прислониш. Безполезно бе, то се видя, да се предпазваш от дъжда под някоя веранда на съседните къщи: местните хора с право си бяха спечелили репутацията, че се обаждат на полицията веднага щом видят някоя подозрителна личност да се мотае наоколо. Ето защо най-доброто бе да стане незабележим, ако ще да се окаже мокър до костите.
Сладостта на калифорнийския живот, казваш… — помисли си Натан, разтърсен от мощна кихавица.
Чувстваше се глупав и жалък, обсебен от властта на смъртта, която постоянно тежеше върху раменете му.
Какво ли търся тук?
Малори сигурно нямаше да се върне по светло, или пък щеше да бъде придружена от Тайлър. Във всеки случай, знаеше, че дори да бъде сама, нямаше да му предложи нищо друго освен безразличие и равнодушие.
По дяволите! Нямаше сухо местенце по него. Трепереше и тракаше със зъби. Никога не бе изпитвал толкова силно усещане, че е пропилял напразно живота си.
В мига, в който дъждът удвои своята сила, бронята на поршето се закова пред малката къща.
Натан присви очи. От мястото, където се намираше, не можеше да различи бог знае какво, но имаше усещането, че нито Малори, нито Тайлър излизат от колата. Човек би казал, че си говорят нещо важно. А може би… се целуват?
Опита се да се приближи още малко, но завесата на дъжда предпазваше пространството в купето от любопитни погледи. След две или три минути Малори излезе от колата, поколеба се сякаш за миг, сетне се затича към дома.
Поршето се отдалечи с пълна скорост, заливайки с потоци вода всичко по пътя си.
След малко лампите в къщата се запалиха една след друга, очертавайки силуета на Малори зад пердетата от муселин.