Малори постави чаша горещо кафе на една табуретка от грубо обработено дърво.
— Закачих панталона ти на сушилката. Скоро ще можеш да се облечеш.
— Благодаря.
Те се бяха приели без условности, като стари любовници, които добре са се опознали, преди да бъдат разделени от превратностите на живота.
— Какви са тези багажи? — попита я той, показвайки две пътни части, поставени близо до вратата.
— Поканиха ме да участвам в подготвителна конференция за социалния форум в Порто Алегре. Отначало им отказах заради Бони, но тъй като ти я взе по-рано…
— Какво? Ще заминаваш за Бразилия?
— Само за три или четири дни. Ще се върна за Коледа.
Малори отвори едната от чантите и извади нещо отвътре.
— Дръж, облечи това, или ще се простудиш до смърт — каза тя, подавайки му една изгладена тениска. — Старичка е, но мисля, че все още ще ти отива.
Той разгъна фланелката и веднага я позна: бе тази, с която бе облечен в онази паметна вечер, когато за пръв път се бяха любили. Това бе толкова отдавна.
— Не знаех, че си я запазила.
За да не даде възможност на неловкостта да се установи помежду им, Малори взе един голям шал, който бе хвърлен върху канапето, и се загърна в него.
— Брр… наистина не е особено топло — потрепери тя.
Сетне излезе за няколко секунди, за да се върне с бутилка мексиканска текила в ръка.
— Ето един от най-приятните начини човек да се постопли — продължи тя, подавайки му чаша с питието.
За пръв път от цяла вечност той видя усмивка по лицето на своята жена и тази усмивка бе за него.
— ¡A tu salud!16 — както би казала Бони.
— ¡A tu salud! — отговори Натан.
Чашите им звъннаха, а сетне, както повелява традицията, изгълтаха алкохола на един дъх.
Тя придърпа към себе си края на одеялото и седна до него на канапето. После сложи глава на рамото му и затвори очи.
— Доста време трябва да е минало, откакто не сме си говорили двамата, не мислиш ли?
Дъждът продължаваше да вали, шибайки прозорците и оставяйки дълги отвесни вадички вода върху стъклата.
— Кажи ми какво те тормози.
— Нищо — излъга Натан.
Бе решил да не й говори за Вестителите. Тази история бе прекалено ирационална, на границата на свръхестественото. Малори можеше да го вземе за луд и да се разтревожи, че е оставил Бони в ръцете на Гудрич.
Но тя настоя:
— Не ми се струва, че всичко е наред. От какво се боиш?
Този път той не излъга.
— Да не те загубя.
Вместо да отговори на въпроса й, Натан я попита:
— Как стигнахме дотук, Малори?
— Ти го знаеш много добре.
Той зарея поглед в празното пространство.
— Нищо нямаше да се случи, ако не бе смъртта на Шон.
Тя се нервира:
— Остави Шон където е! Ти престана да бъдеш онзи, когото обичах, Натан, това е всичко.
— Любовта не може да си отиде така.
— Не съм казала, че съм престанала да те обичам. Просто видях, че ти вече не си този, когото съм обичала в началото.
— Но ти ме познаваш от осемгодишен. Естествено, че съм се променил. Всичко на този свят се променя.
— Не се прави, че не разбираш: целият ти живот се въртеше само около работата. Престана изобщо да ми обръщаш внимание.
— Трябваше да работя! — защити се той.
— Но нищо не те задължаваше да унижаваш баща ми с това дело! Ти постави своята гордост пред любовта на жена си.
— Не аз, а Джефри търсеше това. Не забравяй всичко, което твоето семейство направи с майка ми.
— Но аз не съм моето семейство и ти изобщо не се сети за мен. Толкова се отдалечи от мен, Натан; нищо не можеше да те задоволи, все бе зает да търсиш съвършеното щастие.
Той се опита да се оправдае:
— Исках това щастие за всички нас. За теб, за децата…
— Но ние го имахме, Натан. Ти не си даваше сметка, но ние го имахме! Какво ти трябваше повече? Още пари? И за какво? Да купиш трета кола, после четвърта? Да играеш на глупавия си голф в някой изискан клуб, това ли?
— Исках да бъда достоен за теб, Малори. Да ти покажа, че съм успял.
Тя вече бе много ядосана.
— А! Дойдохме си на думата! Да ми покажеш, че си успял: великата амбиция на Натан дел Амико!
— Не можеш да разбереш това, Малори. В средата, от която произлизам…