Те си тръгнаха всеки по пътя си. Сава Райнов се чувствуваше така, сякаш е ученик и учителят го е изпитал, пък той не е знаел урока си…
Документът, изпратен от Левски по непознат пощар129 (на въпросите бе отговорил само „От Асланоолу Асан съм“ — това бе едно от тайните имена на частния комитет в Търново), носеше заглавието „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ и бе твърде дълъг. Сава Райнов наистина го четеше бавно и отчетливо, та никой сетне да не може да каже, че не е чул това или онова, но тъй или иначе Бяно Абаджи, който седеше на трикрако скемле малко извън тесния кръг на мнимите зияфетчии, почти допушваше за втори път новата си лула, ингилизката, докато четецът да стигна до края. По-късно той има̀ случай да подържи в ръце и да огледа самата „Нареда“; беше изписана със ситния, но красив и ясен почерк на Дякона върху девет големи листа, и то само на лявата половина на страниците — Бяно правилно се досети, че Левски, който винаги мислеше отнапред за всичко, бе оставил десните страни за вписване на забележки и поправки.
Докато траеше прочитът, никой не се обади, нито дори помръдна — можеше да се помисли, че не живи човеци, а каменни изваяния слушаха, разположени в кръг посред сергията. Дори и когато Савата изчете последните редове на „Наредата“ — „Тоя закон ще трае до захващането на революцията. Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото войводите със съгласието на Централния комитет нареждат“, — неподвижността и мълчанието продължиха; все едно, че се намираха в църква и току-що изслушали откъс от светото Евангелие, бяха изпаднали — всички до един — в благоговейна почит и смирение. И се наложи сам Райнов да ги подкани:
— Това ни е проводил нашият светец Васил Левски, братя. Иска от нас хубавко да обсъдим всичко и да си кажем съгласията и несъгласията. Моля ви, говорете. Аз ще замоля господина Икономова да се постарае да запамети вашите оценки, съвети и напътствия и после на скрито в дома си да ги запише най-точно.
Ако се изключат Савата и Бяно Абаджи, в кръжеца около недокоснатия гювеч бяха още седмина. Може би защото бе най-млад от тях или се чувствуваше по-неук, но обикновено при събиранията им последен отваряше уста Таню Стоянов. Сега обаче този ред бе нарушен именно от него:
— Освен едно голямо „Да!“ не виждам какво друго можем да речем, господин Райнов — произнесе той с дебелия си „като из бурия“ глас. — Ами че повечето ние го знаем от устата на самия бай Левски. Като вземете от това, че за революцията са нужни уреждане, пари, хора и оръжие, та стигнете до длъжностите, пощата, тайната полиция и наказанията. Щом веднъж сме го приели пред самия него, какво има сега да съветваме и напътствуваме? Или мигар някой ще се отметне от думата си?
— Не си прав, Таньо — поклати глава Димитър Топалов и с механични движения пооправи джувката на вратовръзката си; дори и излязъл на гощавка горе, току под Каракютук, той пак бе в претенциозното си европейско облекло. — Не си прав, защото едно е през месец или година да чуеш по някоя дума оттук-оттам, съвсем друго така, цялото от край до край. Не беше прав и Савата — продължи след малко. — За „Наредата“ на Дякона той думаше „това“, „всичко“, пък „това“ и „всичко“ е закон. И не какъв да е закон, а оня, според който ще се подготвя прежеланата ни свобода.
— Съгласен съм с господина Топалова — дрезгаво го подкрепи Михаил Икономов. — Пред нас е цялостен закон за утрешната революция — като се започне от подбудата и целта, премине се през уредбата от корена до сетньото клонче, та се стигне до длъжността и отговорността на всекиго българина, бил той войвода или редови войник. Кой например от нас бе осведомен какво е устройството на централния комитет? Кой знаеше нещичко за длъжностите в него и за свръзките му с частните комитети? А аз за себе си ще кажа…
Не се разбра веднага какво искаше да каже за себе си главният учител. Защото хората бяха излезли от състоянието си на вцепенение, отприщили се бяха и вече бързаха един през друг да кажат словото си.
— Ще ме прощавате — прекъсна ги Боян Боянов, — но в подкрепа на Топалова и Икономова ще ви дам пример от моя занаят във фабриката. Преди ние знаехме приблизително толкова: че горе в хавуза ще се събира вода, че в главното здание ще тракат станове и най-важното — че накрая ще се накатават пастафите сукно, сиреч ще дойде свободата. В „Наредата“ Апостола не е пропуснал нито една брънка от веригата: къде ще потече водата в хавуза, как ще се завърти келевото, по какъв начин силата му ще се пренесе до становете, как ще се действува при сполука или при засечка и прочие.