Слисана или по-скоро изумена, тя се взря в лицето на мютесарифа. Призна в себе си, че той беше истински хубав мъж — с мъжествена стойка, с ясно лице и правилни, но не и женствени черти, с мустаци и бакенбарди като на чужденец, а не на османлия, и с отсянка на мъдрост и доброжелателство в изпъкналото чело и кестенявия поглед.
— Вие сте красив мъж, Хайдар бей — продума тя тихо; за пръв път го нарече по име, а не с безличното „мютесариф ефенди“.
— Да смятам ли, че това е отговорът, за който мечтая? — попита той и гласът му, загубил звучността си, прозвуча напрегнато и дрезгаво.
— Отговорът на робинята или на свободната жена?
Мехмед Хайдар дълго, много дълго не произнесе нищо.
— Струва ми се, че е излишно да казвате нещо повече — наруши най-сетне собственото си мълчание.
— Напротив — възрази тя. — Искахте истината и аз ви я казах. Но се чувствувам някак длъжна и да я поясня, тази истина, Хайдар бей. Вие сте красив мъж и неподозирано благороден, но… но просто не предизвиквате у мене онази тръпка, която на езика, на който говорим сега, се нарича любов…
— Изключвате ли, че тази тръпка все пак може някой път да ви споходи?
В този момент Таша изневери на честността си. Истината беше, че тя не можеше да си представи когато и да било — утре или след хиляда години — да изпита желание да легне с един турчин. Но гласът му бе прозвучал така отчаяно и с толкова вътрешна надежда, че тя с изненада се чу да казва:
— Не, не го изключвам, бей…
— Няма да ви се натрапвам с повод и без повод, няма и да ви припомням често, но вие знайте, Таша, че аз ден и нощ ще чакам вашето „да“…
И пак се възцари мълчание — казал всичко, той очевидно не се готвеше да я удавя и „да сваля звезди от небето“. Преценила, че турчинът наистина няма намерение да я насили, Таша полека се изправи и още по-полека направи две крачки към вратата. Там обаче се обърна на пети.
— Мога ли и аз да попитам нещо, Хайдар бей? — Той потвърди с кимване на глава. — Не разбрах това, което стана и… което не стана, бей. Вие сте мюсюлманин, при това облечен в огромна власт. Според привичките на народността, вярата и поста ви, вие можехте да получите всичко, каквото желаете, даже без да проявите пехливанско насилие — само една дума на мютесарифа е достатъчна да сломи волята на коя да е гяурка. Защо не се възползувахте?
— Трябва да ви разкажа една подробност от живота си, Таша, за която, мисля, никой в Сливен не знае. Още съвсем малък останах кръгъл сирак — „благата и медената“139, както казвате вие, за по-малко от месец прати в гроба всички други от семейството ми. И един българин ме отгледа с челядта си. Обикновен човек, нито богат, нито беден, сам затруднен да изхрани почти дузина гърла, ме прибра под покрива си. И — надявам се — ме направи човек. Да, именно това е, научи ме на човечност. Колко щеше да му струва да ме покръсти, да ме направи враг на султана и на исляма? Но не — той ме отгледа като свое дете, изучи ме според възможностите си, но не посегна на вярата ми140. Само… само ме възпита като българин, а не както — как го казахте вие? — като мюсюлманин, с привичките на народността, вярата и поста ми. Научи ме да презирам насилието под какъвто и да е образ то. И… И да вярвам в силата на „онази тръпка, която се нарича любов“… — Той не стана от мястото си (страхуваше се, че това движение ще я уплаши), само й се поклони. — А сега можете да си отидете, Таша. Само ви моля да помните, че аз ви любя, желая и чакам…
Объркана и зашеметена, Таша си тръгна, олюлявайки се като пияна. И дори пропусна да се сбогува…
7.
Нищо не е по-весело или по-тягостно от едно семейно събиране — всичко зависи от хората, които съставляват това семейство, и от повода. Ако се водеше от това правило, в което вярваше още от младежките си години, Бяно трябваше да приеме, че днешното не е просто събиране, а истинско празненство на Силдаровския род. Поводът наглед заслужаваше да се нарече чудесен — Руска бе събрала цялата рода, за да изпратят Димитър в Плоещ, където още след смъртта на Кутьо бяха заминали Андон и Ганчо, по-малките му братя. Кой няма да се радва, че един момък, който вече гони двадесетте, а не вижда никакво бъдеще пред себе си, ще получи просвета и може би някакъв занаят. Ето, това беше на път да се сбъдне — стягаше се керван закъм север и един Рускин познат от керванджиите щеше да го отведе на по-добро и към сполука.
Все наглед беше същото и с рода̀та. Никого не бе забравила Руска и никой (освен Христовица, която лежала от ушебол) не бе пренебрегнал поканата й. Всички, в жилите на които течеше по някоя капка от Силдаровската кръв, бяха почели тържеството. Че имаше дори и един полувъншен — поп Юрдан поп Димитров; те сами не знаеха каква точно е роднинската връзка помежду им, ала той все пак присъствуваше колкото като човек от джинса, дваж повече като свещеник — нали нему се падаше да благослови момчето в началото на дългия друм?
140
Биографичните сведения за детството на Мехмед Хайдар бей — автентични. Срв. Макгахан Е. Д. Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на Daily News. Превод Ст. Стамболов. С., 1880.