БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, дори не помисляш да се откажеш…?
ЛЕВСКИ: — Да се откажа? Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля. Какво посвещение ще е то, ако се откажа още при първото препъване?
БЯНО АБАДЖИ: — А в Сливен? Как са работите в нашия Сливен?
ЛЕВСКИ (шеговито): — А, тук са добре. Имам в Сливен един човек, но не го давам за цял полк. Казва се Бяно Силдаров… (Сериозно:) Познаваш ли Сава Райнов, дядо Бяно?
БЯНО АБАДЖИ: — Сава Райнов… Сава Райнов… Като че ли съм чувал това име, ама… Ще да е някой от младите, а?
ЛЕВСКИ: — Вярно, млад е, двайсет и пет-шест годишен23, тъдявашен, роден в Клуцохор. Не го знаеш, защото от години е отишъл в Цариград да си търси късмета. А си чувал името му, защото той е ужким служител при някой си Иван хаджи Петров, шуменски богаташ, ала истинското му занятие е да служи на свободата. Каквато тайна книжнина да се отпечата в Букурещ, тя се провожда чрез Гълъб войвода до Савата и той я разпраща по цяло Българско, ще рече — и в Сливен.
БЯНО АБАДЖИ: — Със срам ще призная, че също и този Гълъб…
ЛЕВСКИ: — Остави, туй е подмолното име на друг верен служител на революцията.24 Та нося писмо от Савата, то трябва да ми бъде препоръка пред тукашните по-будни българи.
БЯНО АБАДЖИ (почесва се замислено по главата): — Не ми е лесно да ти отговоря от първи раз, Василе. Дошъл си в час, когато здравите и — как ги нарече? — по-будните сливналии са някак си обезглавени. Трима бих ти посочил, пък и тримата… Гунчо войвода загина лятос край Градец, даскал Анастас хаджи Добрев…
ЛЕВСКИ (прекъсва го): — А, зная го! Един такъв, цял великан!…
БЯНО АБАДЖИ: — Беше великан. Сега коварна болест го е заглождила… е, на крак е и даскалува чат-пат още, ама не е онзи, предишният. А третият е Стефан Гидиков, невям най-будният от тримата. Той пък стана зет на Русчо Миркович и оттогаз завъртя голяма търговия — повече е в Цариград, Бялград и Виена, отколкото в Сливен.
ЛЕВСКИ: — Мигар в бунтовния Сливен е имало всичко на всичко трима отечестволюбци? Хайде де, туй не мога да го повярвам!
БЯНО АБАДЖИ: — Отечестволюбци много, но надарени за водачи малко. (Размисля се.) Знаеш ли, ако слушаш мене, дай писмото на едного, дето е достоен за доверие, макар още да не си е извоювал място сред бунтарите. Михаил Икономов. Само двадесет и три годишен е господин Икономов, но комай е най-образованият човек в нашия Сливен.25 Не е компрометиран пред турците (точно тази дума употреби уж простият долапчия от Барите Бяно Силдаров: компрометиран!), а разправят хората, че каквото и да преподавал на азбукарчетата — без значение дали история, физика, краснопис или търговско смятане, — той все намирал сгода да разпалва българската искрица в душите им.
ЛЕВСКИ (колебливо): — Какво пък, да опитаме…26 Знаеш ли къде можем да го намерим в днешния празничен ден, дядо Бяно?
БЯНО АБАДЖИ: — В училището, къде! Нашите даскали са предани на училището, сине, за тях даскаллъкът не е занаят, а призвание, та не знаят що е делник и празник. И туй положително най-много важи за Михаил Икономов, главния учител.
Не умуваха повече и след малко наметнаха връхните си дрехи и поеха към Класното.
— Ще ме извиняваш, дядо Бяно — каза Левски, когато бяха вече на улицата. — Може и да съм се излъгал, ама ми се стори, сякаш, минавайки, ти се поклони на портата като на живо същество, човек…
Старият човек се спря, кръстоса поглед с госта, сетне със знак го подкани да се върнат.
— За мен това не е порта, а свещен паметник, сине. Тази греда виждаш ли? На нея нявга, по Заверата, турците обесиха баща ми. А погледни и тук. Тук, тук, от вътрешната й страна. — Двамата навряха глави под стрехата. — Това пиринчено лъвче не е какво да е — преди по-малко от година то е красяло калпака на някой от онези, които под байрака на Хаджията оставиха костите си на Бузлуджа. Кой знае, може да е било на моя син Найден…
Васил Левски дълго и видимо разчувствувано стоя пред този странен паметник на непримиримата българщина. После не свали, а чак остави в нозете си феса с дългия пискюл и благоговейно се прекръсти.
24
Гълъб войвода — псевдоним на Христо Д. Сариев (ок. 1838–1921), виден за времето си националреволюционер. Като моряк във френски параход пренасял революционна литература от Румъния в Цариград и от там тя е била разпространявана в България. През 1867 г. именно той подхвърлил в султанския дворец мемоара, с който се искала българска автономия в рамките на Турската империя. Заточен в Диарбекир, откъдето бил освободен през 1878 г.
25
Михаил Икономов, за когото често ще се говори по-нататък, е роден в Сливен през 1846 г., учил при Доброплодни и Чинтулов в родния си град, после завършил с отличие Collège français в Цариград. Върнал се в 1868 г., той веднага бил назначен за главен учител.
26
Тук по известни съображения допущаме малко отклонение от историческите факти. Всъщност писмото на Сава Райнов е било адресирано до Михаил Икономов — двамата са се познавали от Цариград, когато Икономов е бил ученик там, споделяли са революционните си възгледи, та Райнов не случайно е насочил Левски към него.