— Радвам се, че поне ще изчакаш да пораснеш, преди да захванеш сеченето на главите, Стефане. Защото ще пораснеш не само на снага, но и на разум. И тогава ще проумееш, драги, че има един закон, който е по-висш от „око за око“ и неговото име е човечност. Ще разбереш и друго — че от турчин до турчин има разлика, не на всички главите са като за сечене. Знаеш ли например, че още тогава, пред побитата на кол глава на Георги, един мъдър турчин е прегърнал през раменете баба ти Трънка и й е рекъл да не плаче, а да се гордее с погиналия си син?
Още дълго говори Бяно Абаджи все в същия дух. Не знаеше дали нещо от думите му влиза в ръбатата силдаровска главица на момчето, но и се плашеше да попита — изпитваше боязън, че в отговор може да получи някоя друга възхвала на насилието, родено от насилие, която да го постави „с гръб до стената“. Дори едно „разбра ли“ не дръзна да запита, а приключи с добре изиграна дядовска строгост:
— А сега вървете. И да не съм чул повече таквиз думи и закани!
Подчиниха се и си тръгнаха, но само двамата по-големи — Ангел остана на мястото си и не отлепи крака от отъпканата земя.
— Какво? — попита го Бяно. — И ти ли напук на името си се каниш да застилаш града с човешки глави?
— Не, дядо Бяно — с уважение произнесе момчето. — Останах туй да ти кажа, че мен не ме влече към калъчи и пищови. Хич, ама хич не ме влече…
Както преди малко със Стефан, белокосият мъж сега се вгледа с нови очи и към Ангел. Във всичките тези години, откакто се бе намерил най-малкият от внуците му, той го бе приемал ей така, като невръстна издънка на рода, задоволявал се бе да му даде армаганче или да помилва главицата му, ала никога не се бе взирал изпитателно в лицето му. Направи го сега. И веднага разпозна меките закръглени черти на майка му Райна, нейната катраненочерна коса и бялата като киреч кожа с игривите трапчинки на двете бузи. Но Ангел очевидно приличаше на майка си не само по външност, но и по нрав — Бояновица не беше с прекалено лесно огъващ се гръбнак и бе възпитала децата си като добри българи и християни, обаче в същото време беше и много далеч от вироглавството и непреклонността на Силдаровците.
Той повика момчето, настани го на коляното си, приласка го.
— А към какво те влече сърцето, Ангеле?
— Искам да стана като главния учител, дядо.
— Михаил Икономов?
— Михаил Икономов. Или като даскал Добри Чинтулов. Да бъда… Не знам как да го изрека, дядо. Искам много книги да прочета, много познания да събера, а после да ги раздавам с пълни шепи на българчетата. — Кратко замисляне. — И да ги науча що е добро и що е зло…
Старият човек усети как нещо в него, може би отдавна забравено, но никога непогребано, сега трепна в гърдите му, изкачи се нагоре и спря като буца на гърлото му. Беше то мисълта за Доброто…
8.
Не се искаше Бог знае каква прозорливост, за да се разбере, че са пътници отдалече — по твърде изисканите им дрехи имаше пръски кал, пък на̀, октомври изтичаше без в Сливен да е паднала капка дъжд. От вида на тримата и от държанието им по-набитото око лесно можеше да се досети, че са хора на пара̀та, най-вероятно търговци. Двамата по-възрастни — тъмнокосият с острите черти на решителен и избухлив човек и русият с меката, подкупващо-блага физиономия — трябва да бяха някъде между трийсет и пет и четиридесетгодишни, вероятно ортаци в търговията; третият беше съвсем млад, може би техен помощник или писар, който, за да си придаде повече тежест, бе оставил буйна къдрава брада да закрива долната част на лицето му. Докато чакаха Петраки да свари заръчаните кафета, първите приседнаха до една масичка, ала придружникът им, навярно с по-свежи сили, шареше нагоре-надолу из Църковното кафене. И скоро ги повика при себе си, провиквайки се от отсрещния край:
— Господин Рангелов! Господин Македонски141! Елате, елате, туй заслужава да се види!
Малцината посетители хвърлиха заинтересуван поглед, но бързото отместиха — онова, което заслужавало било да се види, бе вестничето на тримата тукашни ученици. За разлика от тях ябанджиите дълго стояха пред листа със заглавие „Светлина“, цъкаха с език, а Никола Рангелов, русият, тежко изрече по едно време:
— Евалла на сливналии, за всичко ги бива! Фабрика ли, търговия ли, занаят ли — всичко търсѝ у тях. И хей тези тримата — още нищо и никакви ученици, пък вестник направили, дето би сторил чест на мнозина от най-личните ни списователи и вестникари.