Выбрать главу

Младият се поприведе към листа на стената и прочете:

— „Редактори Добри П. Минков, Петър Данчов и Александър Козаров.“

— Трябва да запомним тези имена — полугласно изрече Левски, прикрит отново зад „каяфета“ и тезкерето на битолчанина Никола Рангелов. — Ще дойде време, когато България ще се гордее с тях…

Прояви ясновидство142, но — уви! — не доживя да му се порадва.

Допиваха си кафетата, когато при тях се настани Сава Райнов — здрависа се с русия, запозна се с тъмнокосия и младия. Постъпката му не изненада никого — нали въртеше караабаджилък, редно беше да има вземане-даване с търговци на шаяци. Когато се увери, че никой не слухти към масата им, Савата се поприведе и каза полугласно:

— Всичко е наред. Събранието ще се състои още довечера, но за мястото ще ви уведомя допълнително. А иначе за настаняването ви всичко е уредено. Запазил съм ви отделна соба в Караламбовия хан…

— Не! — с неочаквана рязкост го прекъсна Левски. После продължи уж по-спокойно, ала все с нетърпящ възражение глас: — Не бива да сме тримата заедно, Сава. В тоя хан настани само негова милост — той посочи към тъмнокосия, — бай Общи или, както вие трябва да го припознавате, Селим Муратоглу. На второ място ще настаниш нашия млад приятел — нека да го знаете като Ангел Гънчо или Русчуклията. — Читателят вероятно вече се е досетил, че вторият помощник на Дякона не беше никой друг, освен Ангел Кънчев. — Пък мене може и при онази рано застаряла вдовица, дето веднъж суши дрехите ми.

* * *

Едва вечерта на събранието у Брадата Сава Райнов разбра задния смисъл на това странно разпореждане — Левски беше съпроводен само от младия „Ангел Гънчо“, докато тъй нареченият „Селим Муратоглу“ изобщо не се появи. А на въпроса му се задоволи да даде следното обяснение — в еднаква степен и ясно, и замъглено:

— Аз работя различно с нашите работници. Според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни.

Насядаха около запалените вощеници. Според обичая си Дякона се готвеше да сгорещи обстановката с някоя революционна песен, ала набитият му поглед навреме забеляза, че някаква странна сериозност бе отпечатана върху всички лица. Дори стопанинът, обикновено глумлив и склонен към карагьозчийство, сега изглеждаше съсредоточен и мрачен.

— Какво има, аратлик? — попита Левски. — Видите ми се нещо вкиснати… Да не се е случило някакво издайство?

За всичките отговори Бял Димитър Събев; беше махнал феса си, та светлинките на свещите играеха и се преплитаха по плешивата му като диня глава.

— От последното ни виждане на два пъти осиротяхме, бай Левски. Един подир друг охтиката прати в гроба двама големи българи, гордост и на града ни, и на отечеството. Първом лятос Стефан Гидиков, а само преди две недели и един твой отколешен познайник — Анастас хаджи Добрев143.

— И майка му, прочутата везбарка баба хаджи Калуда, не го прежали и набързо го последва в отвъдното — добави Кондю Кавръков.

— Нека да помълчим и да им отдадем почит — каза Дякона и им даде пример, като застана на колене. После, сядайки отново, добави: — Пък нека в живота и делата си да сме такива, че да сме достойни за тяхната памет. — И за да смени колкото се може по-неусетно темата, подкачи приятеля си Димитър Топалов: — Например ти, фотографчийо. Още ли караш севдалък с чашката?

Запитаният с привични движения оправи джувката си, пък намигна към околните:

— Нека кажат те, мюзевирджиите и съдниците ми.

— Абе да речеш, че где види оканица и я ритва, ще се излъжеш — дяволито се ухили в брадата си Нено Господинов. — Ама не е и предишната продънена бъчва, туй трябва да му се признае.

Постепенно Левски хвана разговора в ръце. Представи им помощника си Ангел Кънчев, като подчерта, че в него има безрезервна вяра, та когато дойде Ангел сам и им говори, да приемат словото му като негово. После им каза и целта на обиколката си, обхванала, речи го, всички български земи от двете страни на Стара планина — да събере мнението на революционните дейци за Наредата.

— Няма какво да обсъждаме, Апостоле…

— „Апостоле“ ли ме назова? — вдигна вежди насреща му Левски.

— Така вървиш наред заедно с другите си имена в нашия Сливен — избърза с отговора Сава Райнов. — Пък комай и не само в Сливен…

— Та няма какво да обсъждаме — продължи думата си Михаил Икономов. — Приемаме всяка точка и запетая от Наредата. И я имаме като закон…

вернуться

142

Тримата ученици — „редактори“ действително са сполучили да бъдат признати за гордост на Сливен и на България. Добри Минков е станал доктор по правните науки и в освободена България е достигнал поста на висш магистрат; бъдещият д-р Петър Данчов бил дълги години председател на Върховния касационен съд; Александър Козаров защитил докторат по естествените науки във Виена, завършил също право в София, бил директор на Старозагорската и Варненската гимназия, адвокат, директор на Софийската народна библиотека.

вернуться

143

Малко отклонение от истината, което няма никакво значение за романа — при поредната си обиколка Левски с помощниците си Общи и Ангел Кънчев е бил в Сливен в някой от последните дни на октомври 1871 г., докато Анастас хаджи Добрев (Гарибалди) е починал малко по-късно, на 10 ноември. Истина е, че майка му хаджи Калуда съвсем наскоро го е последвала в гроба.