— Между редовете забелязвам и нещо по-укорно — добави Костадин Келов. — Ревност, братя. Ревност към Апостола, загдето в народната любов и народната признателност е излязъл ако не на едно поприще, поне на един лакът място пред него.
— Това комай е най-лошото — отсъди и Михаил Икономов. — Няма много достойнство в учителя, който не се радва, когато ученикът му го изпревари.
Не умуваха много-много и без особени спорове стигнаха до решението. По предложение на председателя Сава Райнов преписаха цялото писмо на тайнописа, на който ги бе научил Дякона, а после го връчиха на Михал Стоенчов и му заръчаха: да тръгне по друма, съобщен му от Левски, да го намери където и да се намира, да му връчи писмото на Хитов и да поиска съвет за отговора. „Каквото той ни препоръча — завърши наставленията си Савата, — това ще сторим, тъй му кажи!“
Както разправяше по-късно Михал, той бе свършил работата без особени затруднения — препращан безпогрешно от човек на човек и от място на място, така тънко бе изпипал Левски веригата на тайната поща, — но в никакъв случай не и бързо; не описа в подробности цялото си пътуване (туй му се запрещаваше от „Наредата“), ала две неща се набиха в очите на всички: тръгна на юг към Ески Заара, а се върна от север, през Търново и Елена чак от Ловеч, и че странствуването му по заснежените пътища продължи месец и половина, че и нещо кусур отгоре.
Много неща в отговора на Левски, който Михал Стоенчов донесе, изпълниха със страхопочитание революционните дейци на Сливен. Нека да започнем с външния му вид: то започваше със следните четири реда в горния ляв ъгъл:
Ц Б Р К
в
Българско
Брой 1-ий
а долу се кипреше внушителен печат с короновано лъвче и думите „Привременно правителство в България — І отд. от БРЦК“.
Подписът на Левски изобщо го нямаше, пък и онези, които го познаваха, твърдяха, че писмото не е написано от неговата ръка, но по духа и съдържанието му личеше, че именно той го е диктувал.
Също и това писмо бе дълго, но за разлика от Панайот-Хитовото се разбираше от първи раз — не заради четливостта, а за яснотата и последователността на изложението. Говорейки от името на БРЦК, Левски не се бе задоволил да отговори на питането им за внушенията на Панайот войвода, а първо ги осведомяваше за много от животрептущите въпроси — като се започне от положението в самата Турция и от отношението на великите сили и съседните страни към нея и към българското освободително движение, за съобщеното от „нашият работник В. Л-кий“ пред „І отд. от БРЦК“ за състоянието на частните комитети по българските земи, та се говореше и за подробности от уредбата — например за събирането на пари чрез нововъведен десятък на всеки член на организацията.146 Едва към края той се спираше на писмото на Панайот Хитов. Препоръчваше им да го пазят, защото, заедно с негови писма до други комитети, „скоро ще ги иска Централният комитет за разгледвание пред главното събрание, гдето щат бъдати лицата, които са писали върху народните ни работи“. И завършваше с точния текст, който да бъде изпратен на Панайот войвода в отговор:
„Г-не, за всичко що ни пишеш, то е работа на Централния комитет и с него трябва да се разбереш, от гдето зависим както ний, тъй и всички частни комитети, водими по един закон, който по вишегласието на всички ни е нареден. И докато се не съобразите със законът и поднесете писмено вашето участие147, че сте член на ЦК всички твои писма ще бъдат напразно зачтото не смеем да ви отговаряме.“
Сливенци гласуваха с вдигане на ръка. И до един застанаха зад съвета на Васил Левски, който за тях бе станал вече нещо повече от български светец.
И отговорът до Панайот Хитов замина в същия вид, без нито дума изменение.
10.
Те, разбира се, не го знаеха, но с действията си всъщност доказваха прастарата мъдрост, че „времената се менят и ние се меним заедно с тях“. Не знаеха мъдростта, защото никой от тях не бе учил латински. А не си даваха сметка, че са се променили заедно с времената, понеже през онези времена те или не са били още родени, или са се държали о сукманите на майките си.
Думата е за онези времена, когато Сливен бе живял под сянката на гърчеещите се „благородни“, които наричаха сами себе си „елини“. Тогава те съставляваха някаква отделна и почти непристъпна каста, която само по изключение допущаше нов човек в редовете си. Сега малцина в Сливен си спомняха „елините“ и тяхното изкилифещено съскане в говора, ала в града се бе обособила нова каста, може би не чак толкова затворена като предишната, която обаче пак така ревностно бдеше за чистотата на своите редове и водеше живот вътре в самата себе си — тя (с известни изключения) обхващаше в крепостния си зид хората на пара̀та, на истински голямата пара̀. За разлика от ония, някогашните, членовете й не се кичеха с някакви съсловни имена, не си кълчеха езика (напротив — хора най-често с добро образование, те говореха и пишеха твърде по-правилно от разните там занаятчии, дребни търговци, калфи и чираци) в понятни само на тях измишльотини, но се знаеха помежду си и другаруваха, и поддържаха връзки само или поне главно в тесните граници на кръжеца си.
146
Също и тук съзнателно не публикуваме писмото-отговор на Левски — читателят може да го прочете във: Васил Левски. Документално…, стр. 140. Според изследователите почеркът на писмото принадлежи на младия тогава революционен деятел от Ловеч и близък съратник на Левски Иван Драсов.