Той още четеше, докато чу Тотьо Кювлиев да задава въпрос:
— И ти, господин Минов? Как отговори ти на просбата?
— Както се отговаря в подобни случаи — че, разумява се, няма да ми се посвиди да дам лептата си, но, виждаш ли, сега-засега не разполагам с такава сума.
Домакинът Карамалаков прихна в смях:
— Сякаш сме си плюли в устата — каза задавено. — Аз чат-пат със съвсем същите думи отпратих оня с големите мустаци.
Докато Саръиванов сгъваше листа, за пръв път в този разговор се намеси и Михалаки Гюлмязов:
— Със срам ще призная, че и аз се отървах от молителя приблизително по същия начин.
„Виж ти! — смъдна в сърцето на Стефан и очите му защукаха повече от всеки друг път. — Дори и Михалаки… А мене? Или що? Мене невям ме имат за някой от голтаците на Сливен?“
— Защо със срам, господин Гюлмязов? — продължавайки да се смее, попита Георги Карамалаков. — Какво по-ловко посочване на вратата?
— Срам ме е, господа, че людете от този — как беше? — частен революционен комитет са ме броили за добър християнин и добър българин, докато аз, пращайки ги за зелен хайвер, всъщност се показах повече сребролюбец, отколкото отечестволюбец. Не зная нищо за този комитет, господа (в края на краищата може някои изнудвачи да се опитват чрез неговото име, да си напълнят гушите от пожертвованията на лековерните патриоти), но наистина ме е срам. Мигар аз или който и да е от нас петимата тука не може да отдели петстотин лири за подпомагане на едно родолюбиво начинание? Няма да си простя, че под влияние на първоначалния порив поставих златото над своята българска и християнска кръв! Разбирате ли, обърнаха се към мен като към българин, пък аз им отговорих като турско мекере…
Тази смела приказка (по онова време, когато гъмжеше от шпиони, не се смяташе дип за много „здравословно“ някой да говори така откровено дори пред най-близките си приятели) беше последната плесница върху бузата на Стефан Саръиванов. Него го бяха унизили не само като човек на капитала, но и като издънка от прастар род, в който никога не е имало нито капчица чужда кръв! И в този миг в изпълненото му с отрова сърце се роди не даже мисъл, а една-единствена дума — отмъщение! Да, той нямаше да бъде венец на сливенските първенци149, ако остави неотмъстена подобна гавра с него!…
Въобще не се поколеба и не си остави ден или час да премисли това внезапно решение. Щом излязоха от кантората на Карамалаков, той на бърза ръка се освободи от Кювлиев, Минов и Гюлмязов и, като избиколи откъм Хаджи Махмуд махала, побърза за конака. И само половин час по-късно съобщаваше лично на мютесарифа дума по дума всичко, което бе научил за съществуването на този революционен комитет в града…150
По-късно вечерта Юмер ефенди щеше да си каже, че чак пък такава поредица от случайности надали е била случайна — в този вълчи студ мютесарифът, вместо да си пие кафето на топло до оджака, случайно да изпита непреодолимо желание да се поразходи из града; пак случайно повикването на мюезина за икинди намазъ̀151 да го свари не другаде, а точно до Новата Ески джами152, — демек до същата, където обичайно отскачаше от дюкяна за молитвите си и самият Юмер; все така случайно те двамата — Хайдар бей и Юмер — да се озоват на колене един до друг по време на молитвата и също един до друг да си тръгнат след края й; най-сетне още веднъж случайно мютесарифът, докато си надяваха еминиите, да го покани в дома си на едно кафе, пък ако се уверяли, че не са следени от окото на Пророка, можело да сръбнат и по едно коняче, „ама истинско французко, не като онова, дето Костадин Келооглу уйдурдисва в собичката зад дюкяна си“. И накрая, като че да предварди възможния отказ, беят добави, че имал и да пита едно-друго по работите на табашкия еснаф.
148
Държим да предупредим читателя, че тук не сме се позовали на конкретно писмо, изпратено до някой от сливенските богаташи — такова за съжаление не е запазено, — а сме го компилирали от други по-добри писма с автор Левски. Цитатите обаче са автентични. Сумата 500 лири е посочена от Михаил Греков. Спомени…, стр. 170; пак от там научаваме, че онзи, който е разнесъл писмата из Сливен, е бил търновецът Христо Иванов Големия.
150
За предателството на Стефан Саръиванов и за неговите всъщност твърде лекомислени, породени от накърнено честолюбие подбуди свидетелствува все Михаил Греков (пак там). Авторът обвинява също, че „в това предателство има пръст и д-р Начо Планински“, но ние приемаме, че това обвинение е голословно, породено вероятно от някакво лично отношение на Греков към Планински — в цялото си поведение на българин, гражданин и лекар д-р Начо Планински не е дал основание да се допуща, че е бил способен на каквото и да е предателство.
151
Икинди намазъ̀ — буквално „следобедна молитва“; третата от общо петте задължителни за мюсюлманите молитви през денонощието.
152
Името на джамията е наглед противоречие и недоразумение — то означава „Новата стара джамия“. Всъщност недоразумението е само привидно: през епохата така са наричали Ески джами („Старата джамия“) от края на ХVІ в. в махалата Айше Хатун (намирала се е приблизително на мястото на детския магазин срещу днешното кино „Българка“ в Сливен), за отлика от истинската Ески джами, строена още в ХІV в. и намираща се в едноименната махала на стария Сливен (махала Ески джами) в североизточния край на същинския Сливен по посока към Ново село, която се е издигала току до коритото на Новоселската река.