Юмер ефенди прие поканата, и то с нескрито удоволствие — в края на краищата не се случва всеки ден да гостуваш на мютесарифа на един от най-влиятелните санджаци в европейската част на империята. Настаниха се те в селямлъка на Хайдар бей, пиха по едно кафе и коняк… после по още едно кафе и коняк… после май още два пъти само коняк без кафе… А разговорът течеше ли, течеше — естествен, непринуден, пъстър и като че само за едно не стана дума в него: за еснафа на табаците, от който беят уж толкова се интересуваше. И дойде времето, когато Юмер си каза, че не бива да прекалява с мютесарифовото гостоприемство — е, речено е, че „татлъ̀ моабетин доюму олмаз“153, ала все пак човек с поста на бея навярно има и друга работа извън кафето, коняка и моабета, пък бил той и най-сладкият. Разбира се, да решиш да си тръгнеш и действително да го направиш са две различни неща; за добрия мюсюлманин да тегли едно „хошча калън“154 и да поеме навън е нещо също толкова нередно, колкото например да се явиш при големец или приятел и с едно просто „гюнайдън“155 направо и без предисловие да заговориш за работа. Юмер ефенди не беше „уюн билмез“156, та сбогуването го започна отдалече, отдалече — как добрува Сливен под мъдрото управление на мютесарифа, какво доволство и мирен труд царуват тук под неговата справедлива власт, колко е щастливо населението и прочие, и прочие. Туй бяха все от задължителните лакърдии преди сбогуването, та гостът искрено се смая, когато Хайдар бей се хвана за последната му приказка и неочаквано изтърси:
— Да „ехали адемъ̀ япар“157. Ще се чувствувам достоен за похвалите ти, ефенди, ако населението наистина е доволно — и от моята власт, и от властта на падишаха, който е над всички нас, да даде аллах да живее сто години.
— Мигар се съмняваш, бей?
Мехмед Хайдар бей разпери ръце; жестът му би трябвало да означава: животът си върви, независимо дали аз се съмнявам или не.
— Населението на Сливен е предимно от българско коляно, Юмер ефенди. А трудно може да се повярва, че едно население е чак толкова щастливо, както ти го описа, щом прави комитети за събаряне на нашата власт, пък кой ги знае — може и за гибелта на падишаха…
Точно този беше моментът, в който Юмер осъзна, че поредицата от днешните случайности навярно никак не е била случайна — нейната крайна цел е била разговорът да стигне именно до това подмятане на бея за някакви си комитети… Табакът от Айше Хатун махала мислеше добре, но бавно; преди да подеме подхвърлената му стръв (а всъщност стръв на въдица ли беше това или точно обратното — хитър чалъм по уж невинен начин да се осведоми някого за нещо?), той свали чалмата си и се почеса по главата — обръсната до корен както винаги, — а по скулестото му лице и по челото над правите вежди можеха да се прочетат какви ли не боричкащи се размишления. Той си наложи да пропъди конячените изпарения от мозъка си и каза предпазливо:
— Тежка хула изрече за нашите българи, бей ефенди. Лошо е да изречеш против някого голословно обвинение, което според Шериата води до въже на шията. Дваж по-лошо е, ако го изречеш не против отделен човек, а за цяло едно население.
Хайдар бей очевидно бе очаквал точно такова възражение. И бе готов за него:
— Всичко е в тази дума, която спомена, Юмер ефенди — голословно. Ако такова обвинение е голословно, то не само е лошо, ами си е ачик грях. Там е работата, че вероятно то не ще да е голословно, щом е стигнало до ушите ми от един от най-богатите и най-уважаваните българи на Сливен.
— Йоргаки чорбаджи? — с ирония подхвърли Юмер. Мютесарифът усети тънкия намек, който се съдържаше отвъд думите, и се усмихна така широко, че чак разресаните му къдрави кестеняви бакенбарди се преместиха към ушите:
— Тцъ, ядец, този път не позна, яху. Ако беше Йоргаки, също и аз щях да го взема за мюзевирджийство — сакън да не изпусне властта над тяхната община, знаеш. Но дойде то от човек, който няма таквиз дребнави стремления. Стефан Саръиванов.
Името на фабрикантина порази госта — то беше едно от последните, които се бе приготвил да чуе. И затова последва ново мълчание, по-дълго от предишното, също и още едно чесане по бръснатия череп.
— Защо ми казваш всичко това, бей — попита най-сетне.
Мехмед Хайдар беше готов и за този въпрос: