— Седнали сме на коняк, а това ще рече почти като в кръчма — отговори той с повече шеговитост, отколкото всъщност влагаше през цялата вечер. — Пък нали е казано: „Механеде язан-шей, дженнетте окунмаз.“158
— Продължи, бей — помоли гостът. — Идват моменти в живота, когато окумуш мъж като тебе не бива да разчита на досетливостта и прозорливостта на прост табак като мене.
Мехмед Хайдар не се поколеба да изпълни молбата му, но го направи по такъв начин, че — както обичаше да казва на български — да не си сложи таралеж в гащите:
— Ти минаваш за човек, който има много приятели между българите, пък и българите го имат за приятел. Те сигур ще ти повярват, ако им речеш зад кой шубрак се крие не заек, а мечка стръвница… — Той отново разходи бакенбардите си към ушите. — Пък това за „Механеде язан-шей…“ ти не го разбра, Юмер ефенди. Просто исках да ти кажа, че наклопаш ли ме някъде за днешния ни разговор, ще те приканя да прочетеш в тъмното онова, което си написал в кръчмата…
Напълно объркан и смутен, Юмер ефенди си тръгна. Дотолкова объркан и смутен беше, че не само пренебрегна правилата на дългите многословия преди сбогуването, а комай и едно „Хошча калън“ пропусна да каже.
11.
Навярно нямаше човек в Сливен, който да не знае, че Спиридон е „турско ухо“, само той упорито продължаваше да си играе на „таен полицай“ и да спазва всички правила, които — според него — подобаваха на тънкостите на занаята му. Например, ако в тази ледовита януарска вечер беше отишъл направо в дома на мюдюрина Мустафа ага в Хаджи Яхя махала и бе потропал на портата, никой сливналия — турчин или българин — не би ахнал от изненада. Той обаче направи една излишна предълга обиколка, поради която после ушите му за малко не окапаха от измръзване; първо пое нагоре по „Хаврика джаде“, а после извървя тесните сокаци на — кажи го — половината махали на Сливен: през Дели Балта, Кафтанджийската, Ески намазгях, Ески джами, та едва тогава навлезе в Хаджи Яхя.
Не беше предупредил за посещението си, но и не бе нужно — нормално е домът на градоначалника винаги да е отворен за преданите му шпиони. Единствената разлика бе, че Мустафа ага не го прие сам, а в присъствието на неколцина гости в селямлъка му, дошли на приказка и на чашка забранено от Пророка питие. Двама от тях, пощаджията Хасан бей и бьолюкбашията Али Байрактар, Спиридон познаваше отдавна, а като чу имената на другите двама, дори и не помисли да се предпазва. Защото братята Юксел и Руфи Сезгин от Козосмоде159 имаха славата не само на ревностни мюсюлмани, но и на дваж по-ревностни гонители на гяурите, от които трепереше всеки християнин от Хасът160 на запад до Дермендере161 на изток.
Сториха му място до софрата, а след като се размрази външно и вътрешно, Спиридон сметна, че е дошло време да обясни причината на неочакваното си гостуване. Той чевръсто прекара гребен по черната си лъскава коса и по предвзето подстриганите си мустаци — зализаност, на която особено много държеше, — само го досрамя да се понапръска с ливанто пред тези бабаити и серт хора, особено братята от Козосмоде. Като се докара в приличен (според собствената му оценка) вид, той се поокашля да прочисти гърлото си и изрече тежко:
— Не искам да ви развалям добрия кеф, ефендилер, ала дълг ми е да ви кажа, щото ме тревожи. — Той видя и усети как вниманието на петимата се съсредоточи в него и това го поласка. — Нещо става в нашия Сливен, ефендилер. Не мога да го назова с име, но нещо става и това „нещо“, помнете ми думата, предвещава ядове и злочестини.
— Туй не значи нищо — отбеляза Али Байрактар със смисленост, която той всъщност не притежаваше. — „Става нещо, което предвещава ядове и злочестини, ама не мога да го назова“. Ами че „нещото“ може да е сливенският вятър — духне ли, не минава без ядове и злочестини.
— Не се майтапи, бьолюкбаши — избърза да му възрази Спиридон, уплашил се думите на Али Байрактар да не придадат окраска на несериозност на съобщението му. — Ако беше до вятъра или до замръзването на Куруча, нямаше да ви безпокоя по нощите. Става нещо в Сливен, което разлютява кръвта на нашите ахмаци-християни. Не е то отглас на църковните боричкания в Цариград. Също и разните му там женски и ученически дружества не е, нито сказките…
— Абе тия сказки — Мустафа ага произнесе думата на български, нямаше равнозначна в турския език, та тя прозвуча като „съказки“ — също са беля работа, да се чуди човек как мютесарифът ги разрешава. „За личната свобода“, „За храната на човека и млекопитаещите“, „За физическите фактори на цивилизацията“