— Кълна се в Бога на България — произнесе отчетливо; гласът му издайнически потреперваше, — докато има такива паметници по родната ни земя, няма да свършат и непримиримите, които да живеят и да умират за нейната мила свобода.
И се прекръсти повторно.
4.
Когато минаваха покрай кръчмата на Кунито Марока, двамата станаха свидетели на странна сцена. Някъде от другата им страна ситнеше, забила поглед в земята, млада жена, облечена по европейски с малакоф27; при вида й ергенашите, заседнали на чаша в пруста на кръчмата, наскочиха и се наредиха като врабци по оградката. И заваляха подсвирквания, подмятания, че дори и гнуснави обиди:
— Хей, Кокон Таша, няма ли да пиеш с нас по едно, ма?
— Не си изпущай късмета, Таша. Дорде е време, избери един от нас — виж какви мъжкари сме!…
— Какво ще избира, бе. Всички барабар ще й излезем насреща…
— Не, не, избери мене, Кокон Таша. Обещавам ти — цял живот ще си лежиш по гръб… и аз ще те топля отгоре…
Двамата минувачи отначало слушаха със смес от недоумение и погнуса, но при последното подвикване Бяно не издържа, отби се от пътя си и през преградата на пруста лепна такъв шамар на злодумника, че го катурна през масата и заедно с шишета и стакани го хързулна чак до нозете на Кунито Марока, застанал с ръце на кръста във вратата на кръчмата си. (По-късно щеше да се разбере, че му е избил и един кътник.). Сетне, без да каже нито дума, избърса ръка о джубето си и се върна до спътника си, който го чакаше. Когато поеха пак един до друг, жената вече бе далеч пред тях. Те вървяха мълчаливо до някое време, после Васил Левски рече, претегляйки думите си:
— Ти не можеше да не извършиш онова, което извърши, дядо Бяно, но все пак в името на голямото дело, на което служим, май трябваше да се въздържиш. Представяш ли си какво щеше да стане, ако бе последвало някакво сбиване, задържане в конака… Ами че в сюртука си аз нося книжа, които всеки кадия ще прецени като по-страшни от бомба…
— Сигурно си прав — привидно прие нападката Бяно Абаджи. — Нали ти сам ми даде пример при моста, как в името на делото трябва да оставаме безучастни към хорското злощастие…28
Левски оцени по достойнство отговора и му отдаде заслуженото с едно комично темане. А като повървяха още малко, той произнесе тихо, като очевидно говореше за охулената жена:
— Трябва да притежаваш голямо достойнство, за да вървиш с вдигнато чело през храчките на негодниците…
Не се разбра дали имаше неизречен въпрос в думите му, но Бяно тъй или иначе отговори:
— Таша Нойкова хаджи Йовкова, а по мъж вдовица на Йосиф Евтимов.
— Защо го казваш така, някак особено? И тъй подробно?
— Защото по кръв е от рода на хаджи Нойко Завераджията, пък мъжът й беше лихвар и турско мекере. Йосиф трябва да е бил дотегнал и на Провидението, защото лани загина от турски нож.
— Да, има възмездие…
— И знаеш ли какво направи Таша, Василе? Предаде на огън всичките лихварски тефтери на мъжа си, стана шивачка (този занаят го има от майка си) и така с честен труд храни невръстните си дечица.
— Оттеглям одевешните си приказки, дядо Бяно. Щеше да бъде нечестно такава българка да остане незащитена от оплювките.
Не след дълго двамата вече влизаха в Класното училище. Бяно не се бе излъгал — в този неделен следобед тук наистина бяха повечето от учителите.
Бяно тайничко се притесняваше: гостът му твърде лесно говореше за поведение, съобразено с „голямото дело, на което служим“, но дали ще съумее сам да се съобразява с него, когато ще разговаря не с ханджии или каруцари, а с умните и проницателни учители? И още: а самият Бяно ще може ли да се държи така, като че ли е довел в школото един случаен посетител?
Грижите му не продължиха дълго — едва влязоха в учителската стая и той представи „школодобродетелния наш сънародник господин Никола Рангелов из Битоля“, когато разбра, че Левски имаше Божия дар навсякъде да се чувствува като риба във вода. Гостът се държеше с уважение, но и достатъчно свободно и, като се запознаваше с учителите, намери на всеки да каже подходяща ласкава дума. Може би му помогна и Добри Чинтулов (нему Левски каза: „Дори ако беше само това, че се запознах с вас, господин Чинтулов, пак щях да река, че не съм бил напразно пътя от далечна Битоля до Сливен.“), който най-напред го поогледа с късогледите си очи, а сетне заедно с Бяно го пое, така да се каже, под крилото си:
— Заварвате ни „половината плюс един“, както казвали в английския парламент, господин Рангелов. Петима сме тук от всичко девет.
28
Всички, които са познавали отблизо Левски, многократно изтъкват неговата изключителна отзивчивост към нещастието на обикновения човек и че за него наистина не е била изключение „ръката братска, без гордост, без вик подадена скришно на някой клетник“. Същото единодушно твърдят и изследователите на живота и делото му; може би най-добре е казано то от Мерсия Макдермот (Апостолът на свободата. С., Народна младеж, 1971, стр. 92): „Неговата мисия бе да поведе целия народ от преизподнята към светлината, но ако по пътя си той би могъл да смали общото човешко страдание чрез облекчаването дори на една душа от някаква болка, той би се спрял да го направи, и то с онова състрадание и отзивчивост, които са може би най-отличителното му качество.“ В потвърждение на казаното читателят може да прегледа и запазеното тефтерче на Левски (Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски. С., НИ, 1987) — в него са отбелязани дадени парични помощи, преписани са рецепти против зъбобол, жълтеница и др. болести, от които той самият не е страдал и очевидно ги е имал под ръка, за да услужва с тях на страдущите.