— Като е „и тъй нататък“ — изсумтя в отговор Руфи Сезгин бей, — ако се сбъдне онуй, дето го предсказва Испиридон — така произнесе той името на българина, — нека се оправя с царщина в европейски сюртук и с акъл в главата, ама и с ръждясал в канията ятаган.
По природа и стари чочовенски привички Али Байрактар беше по-близо до близнаците, отколкото до Мустафа ага, още по-малко — до налудничавите (тази дума той не споменаваше и пред най-верните си достове) разбирания на Мехмед Хайдар бей, ала сега се почувствува задължен да се притече на помощ на поставения на тясно в ъгъла мюдюрин:
— Съдите в Сливен по козосмоденски, бейляр. Пък аршинът ви е чисто ваш. Зер винаги имате оправдание, че отмъщавате за лично злочестие.
— Какво искаш да кажеш, бьолюкбаши ефенди? — попита Юксел бей.
— Ще ме прощавате, ако ме лъже паметта и уйдурдисвам, ама нали за Ружди бей, покойния ви баща, се приказваше, че останал без едно ухо от казън на някакви хайдути? Е, в подобни случаи човек винаги може да се оправдае, че си го връща за бащината злочестина…
Не беше измислено и наистина бе случка с бащата на близнаците. Но споменаването й не беше такова, че да ги подтикне към веселие. Дори само за това, че за нея се знаеше и от други извън семейството.
Те не намериха какво да кажат, а като по даден знак едновременно посегнаха към чашите си и изпиха ракията на един дъх. Али Байрактар като че усети как е преминал невидимата, но съществуваща граница на допустимата приказка, та прибави и малко лековит балсам към нея:
— Ако погледнеш, всъщност и аз съм на вашия хал, бейляр. Брат ми Топчи Ахмед нали погина не от друго, а от куршума на Панайот Хитюв, стига да сте чували за него…
— Как да не сме чували! — отговори за двамата „анадолецът“. — Нали преди десет години и ние двамата скъсахме по пет чифта чизми по балканските чалове и какви ли не пущини ни ядоха по пусиите, пък оня дявол тъй и не дойде нито веднъж на прицела ни.
— Виждате ли! — продължи бьолюкбашията. — Мехмед Хайдар бей го знае, пък река ли да сваля някоя глава по козосмоденски чалъм, няма да ми го признае за законна кръвнина, а ще ме обяви за янкеседжия и може и да сапуниса въжето за мене.
Близнаците се поуспокоиха. И дори Юксел намери сили да се позасмее:
— Какво излиза, ефендилер? Че ако искате раята да се усуква като писенце около краката ви, трябва да проводите за поука при нас най-напред мютесарифа…
Напрегнатата атмосфера се поуталожи. Разговорът премина на други, по-невинни теми. Шестимата от тайфата удариха още по две-три ичкии. И съзнавайки положението си, след около половин сахат време Спиридон се надигна да си ходи. Не беше по правилата, но с него затръгна също Али Байрактар.
Двамата братя от Козосмоде останаха — те щяха да нощуват у приятеля си Мустафа ага, където гостуваха.
12.
По-късно, когато събитията се изясниха, всичко отиде на мястото си. И ето какво се разбра:
Както кръвожадното животно пред смъртта си започва безогледно да хапе и разкъсва, за да раздаде и на другите смърт, така и патриаршията, усетила, че този път завинаги ще изпусне из ръцете си българското паство, реши да нанесе последните си удари. На 5 януари 1872 година българските висши църковнослужители в Цариград учтиво и по правилата помолиха на следния ден, Богоявление, да служат на родния си език. Отказаха им — кратко и без никакви обяснения. Като имаха вече опит, българите се явиха при великия везир Махмуд Недим паша, измолиха разрешение от него и в резултат богоявленската служба прозвуча на чист български език. Патриаршията отговори по съвсем странен начин. На 15 януари тя свика един набърже скалъпен „местен духовен събор“ (пресата го осмя като „домашен“), който низвергна българските владици Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски; Иларион Макариополски патриаршията още преди това бе отлъчила от църквата. По неведоми пътища тя взе разрешение от Портата и седмица след събора — в неделя, 21 януари — изпрати тримата владици на заточение164.
За да се предварди от евентуални смутове сред българското население на полуострова, турското правителство издаде заповед да се спират и конфискуват всички телеграми, които известяват за заточението. И успя, но с едно-единствено изключение — сливналията Стефан поп Стефанов, по това време секретар в кантората на братята Христо и Никола Тъпчилеща, сполучи да изпревари забраната и прати телеграма до родния си град.
Телеграмата — или депешата, както се казваше тогава — се получи много късно вечерта на същия ден. Беше адресирана до „българската църковна община в Сливен“, но пощаджиите, кой знае защо, я връчиха на Михалаки Гюлмязов. Той разбра и оцени важността й, облече се (беше си легнал) и някъде към полунощ измъкна от леглото и Панайот Минков. Не им беше нужно да умуват дълго, за да стигнат до решението: да се вдигне на крак цялото българско население на Сливен, за да се настои за завръщането на църковните отци. Михалаки Гюлмязов тръгна да събира общинарите, а Панайот Минков отиде да събуди главния учител Икономов.
164
В източниците съществува неяснота относно мястото на заточението — посочват се Измит, Измир, Никомедия и пр.