— Винаги сме си говорили — каза му, — че трябва да държим на тетик165 всички българи за помощ в решителен момент. Ето, сега е дошъл моментът…
Все през тази нощ Михаил Икономов се свърза с председателя на комитета Сава Райнов и докато общинарите още се събираха в „канцелярията“, цял рояк вестоносци тръгнаха като нощни духове из българските махали да разнасят вестта за нечуваното поругателство, извършено от фанариотите.
Междувременно общинарите се събраха и с пълно единодушие — този път не направиха изключение дори Йоргаки и неговите покорни единомишленици — решиха да свикат цялото българско население на града на протестен митинг166. Тъй като времето не стигаше за подготовката му, определиха го не за понеделник, а за вторник, 23 януари. Панайот Минков се задължи дотогава да съчини прошението, което митингът щеше да връчи на представителя на властта; тъй като нямаше да сколасат да го преведат, решиха да го връчат на български.
— Не се безпокойте, ще го разбере — успокои ги Бяно Абаджи. — Имал съм случай да се уверя, че Мехмед Хайдар знае не само езика, но и писмеността ни не по-зле от който и да е от нас…
Двама от „редакторите“ на вестничето „Светлина“ — учениците Добри Минков и Петър Данчев — съчиниха едно пламенно възвание, а доброволци от техния клас го размножиха многократно, после го разнесоха из града и го разлепиха по вратите на църквите, из чаршията и изобщо на по-видните места.
В определения ден Сливен бе завладян от оживление, каквото по-младите не помнеха, а старите сравняваха само с идването на Дибичовата победоносна войска преди четиридесет и няколко години. Клепалата на всички църкви токаха до спукване; нали само то беше метално, от всичките най се открояваше клепалото на главния храм „Свети Димитър“ — то ехтеше като истинска камбана. Младежи пешком или на коне летяха по улиците и стъгдите на града и призоваваха с един-единствен вик:
— На митинг!… На митинг!… На митинг!…
Търговци и занаятчии заспущаха кепенците на дюкяните. Стотиците станове замлъкнаха. Стопанките зарязваха нощвите и пещите, обличаха празничните си дрехи и поемаха към Машатлъка. Млади булки правеха сговор да оставят при една пеленачетата си и хукваха с мъжете си към „Свети Димитър“. И нали Машатлъка се зовеше още Йеди сокак азъ̀167, от неговите седем улици заизтичаха не групички, а седем реки от разбунен народ. И в уречения час пред църквата се събра незапомнено множество — пресмятаха го на пет хиляди възрастни човека, дечурлигите брояха башка!168
Последните още се стичаха към Машатлъка, когато Панайот Минков, без изобщо да се допита до кмета („Знаех ли какви можеше да ги забърка, ако оставехме на него“ — щеше да обясни по-късно в приятелски кръг), стъпи на едно по-издигнато място и с висок глас разказа на гражданството за безобразието, извършено в Цариград от патриаршията. Отговори му смес от гневно ръмжене, викове на ярост и благословии от онзи род, който не е прието да намира място в книга. Предварително нагласени лица подеха друг глас, което множеството скоро наложи като всеобщо решение — да бъде призован тук мютесарифът и да му се изкажат тежненията на нему подвластните сливенци. Тозчас се избраха трима уважавани граждани — бяха Панайот Минков, Михалаки Гюлмязов и Русчо Миркович, — които се отправиха към конака да предадат молбата на народа. Не мина много време и те се зададоха обратно — на крачка пред тях вървеше лично Мехмед Хайдар бей169. За миг той се стъписа — гледката на хилядите струпани нагъсто глави до църквата го смая; не бе допущал където и да е в империята християните да са способни на такова решително изявяване на волята си. Но тук отново по предварителна уговорка няколко гласа го посрещнаха с „падишахамъз чок яша“, което на вълнѝ на вълнѝ бе повторено от пет хиляди усти, та възгласът навярно достигна чак до Карандила. Мютесарифът отговори с едно символично темане и застана пред множеството. Тогава пред него се изправи секретарят на общината Панайот Минков и заговори. Той държеше някакъв лист в ръка, но не четеше от него, а само го поглеждаше от време на време. Със силни, но и малко високопарни думи — така се говореше с представителите на властта — той описа събитията, станали в столицата, изрази дълбокия смут на сливенци от несправедливото заточаване „на нашите мили архипастири“ и като се позова на „царското правосъдие“, помоли негово превъзходителство мютесарифа да съобщи незабавно на Високата порта молбата на Сливен и казата час по-скоро да бъдат върнати владиците от заточение. Завърши с една почти недвусмислена заплаха — че иначе „българският народ пропада: забравя и закон и вяра“ — и с едно майсторско извъртяно извинение, че „прошението“ поднасят на български, а не на официалния език на империята. И накрая с дълбок поклон поднесе написаното отнапред „прошение“ на „негово превъзходителство мютесарифа“
165
„На тетик“ — буквално „на спусък“ (тур.), прен. „в готовност“; в Сливен изразът се употребява и днес.
166
Молим читателя да не смята, че думата „митинг“ е употребена погрешно. Проникнала по Бог знае какви пътища, точно с нея е назовано общоградското събрание, състояло се в Сливен на 23 януари 1872 г. Доколкото ни е известно, това е първият случай, когато понятието „митинг“ намира място в българския политически живот.
169
В интерес на романа тук правим известно отклонение от историческите факти. Както читателят е вече предупреден (срв. тук бел. 21), през описваната епоха мютесарифите в Сливен са били сменявани твърде често. Специално в деня на сливенския митинг поредният нов мютесариф Али бей тъкмо изпращал предшественика си Джевид паша. Делегацията предала поканата на встъпилия в длъжност Али бей и именно той отишъл да приеме „прошението“ на митинга. Според някои източници, когато излязъл от конака и видял необикновеното множество, „той изтръпнал, разправят даже, че му се пукнала едната устна“. После обаче се успокоил и благосклонно извършил онези действия, които в романа приписваме на Мехмед Хайдар бей.