Макар и да си даваше сметка, че това заточаване на владиците не е могло да стане без благословията на Портата, Хайдар бей дръзна да каже в отговор, че той също приема събитието като „несправедливо, незаконно и недостойно“ и обеща още начаса да изпрати депеша до великия везир, като му предаде молбата на сливенци и присъедини към нея и своята собствена. Накрая прикани множеството да се разотиде — той щял да намери начин да съобщи на народа отговора на негово превъзходителство Махмуд Недим паша.
Мехмед Хайдар бей изпълни обещанието си. Историята не е запазила с какви думи е предал на Високата порта протеста на сливенци — впрочем протест е имало и от Цариградските българи, — но отговорът на Махмуд Недим паша пристигна още същата вечер. Великият везир известяваше сливенци, че е наредил тримата отци да бъдат върнати в Стамбул и пуснати на свобода; прибавяше от себе си уверението, че за самия черковен въпрос „с благоволението на Всевишния наскоро ще се извести добрия край на работата“.
Не е било празно обещание! Само след два дни една депеша от столицата донесе вестта, че първенците на българската църковна йерархия са отново на свобода. А още три седмици по-късно друга депеша съобщи за края на неколкодесетилетната борба — на 16 февруари в Цариград е бил избран за екзарх на самостоятелната българска църква видинският митрополит Антим, който от днес ставаше Антим Първи!171
Вестта мълниеносно обиколи града и цял Сливен, изпаднал не във възторг, а в екзалтация, излезе на улиците. Фесове и калпаци хвърчаха във въздуха, хората се прегръщаха като на най-свят празник, от много очи течаха радостни сълзи, виковете сякаш заплашваха февруарското небе да се срути над града… Българите се поздравяваха, че след пет века в лицето на Антим Първи екзархът се явяваше продължител на патриарх Евтимий Търновски. А други си подсмигваха, подхвърляйки уж невинното „таз година булка, догодина — люлка“. И много добре се разбираха за каква „люлка“ им е думата…
Четвърта част
Време на надежда, време на проверка
Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо!
Турция ще я сгромолясаме заведнъж и на мястото й ще възкръсне България с пълна свобода… И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.
Нашата работа ще се поосуети малко, но скоро пак ще се поднови…
Весели бяха първите дни и месеци по добиването на нашите черковни правдини — по решението на черковния ни въпрос. Такива радостни посрещания на първите български владици, такива тържества ставаха, каквито досега не бяха ставали.
1.
Бяно Абаджи разбра, че димът дразни госта му, та изтръска тютюна от лулата си в пепелта на мангала и го затъпка с една треска. Беше уж запролетяло — за поредната си обиколка Левски пристигна с първите мартенски лястовици, — ала херодаята бе попила в каменните си стени студа на двамата Сечковци и старият човек бе помислил, че комитетските люде, които чакаха, здраво ще помръзнат, ако поне с един мангал не се отвърне въздухът.
170
Ще си позволим да цитираме изцяло „прошението“, защото от неговия текст (правописът е почти запазен) читателят ще може да си състави представа за новите методи и новото самочувствие, с които българският народ е водил вече своята църковна — а всъщност национална — борба:
„Ваше превъзходителство, — До като мисляхме да се успокоим подир радостта, която ни се съобщи преди една неделя; до като се радвахме и благодаряхме на Бога и на Царя, че бяхме честити да се свърши многошумния наш черковен въпрос и с това да дадем край на безпокойствието към Високославното Царско Правителство, най-жалостно известие ни съобщи снощи, че сме биле злочести да достигнем и дочакаме още по-горчиви сетнини с нашия въпрос; злочести сме биле повторно да видиме заточението на нашите мили архипастири, защото, по желанието на народа, се помолили на Бога, на 6 януари, на Богоявление. Ние, българите от сливенската каза, като сме убедени в Царското Правосъдие, с най-голяма жалост събрани днес тука, молим Ви, Ваше Превъзходителство, да обявите незабавно на Великата Порта, че сичко, което са извършили нашите архипастири, било е по нашата воля и молим, като най-верни и покорни поданици на Н. И. В. Султана Абдул Азиза, да ни се повърнат владиците, защото българският народ пропада: забравя и закон, и вяра. Най-подир като ви молиме най-покорно да извинявате загдето дръзнахме да се отнесем на неофициални язик, защото времето не ни допрощаваше да го направиме както му е прилично, молим Ви да съобщите исканията ни на Високата Порта, че искаме да ни се повърнат владиците.
171
Събитията всъщност са се развили така. На 25 януари, едновременно с освобождаването на владиците, великият везир изпратил писмена заповед до българския привременен съвет да започне да прилага фермана и да управлява духовно екзархията до избирането на екзарха. С нова заповед от 11 февруари било съобщено, че вече може да бъде избран екзархът на самостоятелната българска църква, като Портата определяла и листата на възможните кандидати за поста — Антим Видински, Паисий Пловдивски и Иларион Ловчански. Изключването на най-авторитетните владици Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски Портата мотивирала с низвергването им от лоното на църквата, но същинското съображение очевидно е било силно националните действия на двамата през перипетиите на църковния въпрос, особено на Иларион Макариополски, които предвещавали избраникът съвсем естествено да застане начело и на борби от чисто политически характер. Още на 12 февруари българският привременен съвет направил своя избор в лицето на Иларион Ловчански. По някакви свои съображения Портата обаче накарала избраника да подаде оставка преди да е приел избора. Това станало причина на 16 февруари да се проведе нов избор, на който единодушно бил избран Антим Видински. Този път Портата утвърдила избора.