— Но все пак се понамирват и бедняци, и чорбаджии, нали?
— Малко, но ги има. — Под рижия мустак на Дякона се гушна една кратичка усмивка. — Всъщност за Сливен и ти си от чорбаджиите, чини ми се… — Бяно не се хлъзна по тази плоскост, та другият продължи: — Който българин поставя отечеството над личните си сметки и кроежи, винаги е приет с отворени обятия от нас.
— Така и трябва да бъде. Голият охлюв, най-нисшата от тварите, оставя сребриста диря там, където мине. Следователно всяко живо същество може да остави някаква светла диря — важното е да не го лишим от възможността да я остави. И да я видим и запомним, преди да я е изличил дъждът на времето. — Старецът потърси очите на госта. — Това комай беше за поуката от обиколките. А за другото, Василе?
— Да, за камъните, които стърчат над другите, не съм забравил. Две са надеждите за намиране на „камъните“, дядо Бяно. Едната, че опитните войводи няма да останат настрана, когато работата дойде до „кой — кого“. — Кратък и нервен смях. — Е, понякога хора като твоя кръщелник — Левски намекваше за Панайот Хитов, — или Филип Тотю може и да се понацупват, но те са си добри българи, на които може да се разчита.
— Моят кахър, не, моят въпрос беше не за генералите, които ще стоят там нейде над картите и само ще провождат вестоносци — Ивановите люде да настъпят надясно, Стояновите да се отдръпнат на височината… Мислех за по-простите неща, Василе: когато ще се рече „Хайде!“, подир кого ще тръгне народът.
— От сърце вярвам, че в решителния час народът сам ще излъчи своите вождове. И той има безпогрешен усет — рядко се случва да сгреши.
За това Бяно беше на по-особено мнение — той помнеше как някога „Братството“ уж бе подготвено да оглави и поведе народа в най-правилна посока, пък вихрушката на събитията изхвърли на повърхността най-случайни хора, такива, дето или се водеха от сляпа омраза към турците, или от чиста корист, която отведе в дамовете им най-хубавите коне на Тахир ага и другите богати османлии от казата. Неговото неизречено съмнение навярно се е отпечатало на лицето му, понеже Левски побърза да добави:
— Но за всеки случай аз не пропущам да поставя в челната редица на комитетите даскала, попа и всякакви други люде с ясен ум и чист морал.
Бяно приготви уста да възрази — готвеше се да каже, че специално Михаил Икономов има ясен ум и чист морал, но Бог не му е дал онова малко нещо, което прави от човека водач, — ала не успя. На дворната порта се похлопа по особен начин, все едно че добитък се отърка о нея, което беше уговореният знак — членовете на комитета пристигаха…
Много по-късно през нощта, когато сънят упорито бягаше от клепачите му, Бяно щеше да си даде сметка, че в улисията на разговора бе пропуснал да попита за едного, който имаше несменяемо място в сърцето му — за Цариградския търговец Иван Силдаров…
Каза си това и му догорча в устата, пък сетне се засмя в тъмното. Така ставаше винаги при досег с Левски — по някакъв магически начин Дякона те караше да се издигнеш над личното и да извърнеш поглед изцяло към всенародното.
Магия нямаше, но може би именно това беше най-голямата магия — този най-обикновен син на Карлово и на България не правеше никакви чудесии да фокустничества, не произнасяше нито една надута дума, а по някакъв невидим и необясним път душата му влияеше на душите на околните, омайваше ги и ги възвисяваше по такъв начин, че далечните хоризонти започваха да им се виждат на една ръка разстояние.
172
В своята извънредно интересна монография О численном и социальном составе первого болгарского революционного центрального комитета в 1869–1873 г. (във: В памет на академик Михаил Димитров. С., БАН, 1974, стр. 287 и сл.) съветският историк С. И. Сидельников е установил, че под ръководството на БРЦК и създадени лично от Левски имало частни комитети и рев. групи в 185 населени пункта (47 града, 129 села, 9 манастира); може да са били и повече, но за тези данните са приети от Сидельников като сигурни. При статистическата обработка на членския състав авторът достига до крайно любопитни резултати (в абсолютни числа и в проценти спрямо общия брой). Тъй като през епохата поробена България е чисто аграрна страна, не е изненада, че броят на селяните в комитетите е най-голям (33.6%). Изненадват обаче многото занаятчии (18.9%) и дребните търговци (14.3%); по-малко е участието на дребнобуржоазната интелигенция (учителството) и свещениците, което съвсем естествено произтича от по-скромния брой на интелигенцията през робството. Беднотата (чираци и ратаи) е застъпена извънредно ниско (1, 2%), като на по-долно стъпало е единствено само средната буржоазия (чорбаджийството) с 0.5%. Но в състава на ръководствата на частните револ. комитети се открива друго съотношение. За тях Левски се е облягал предимно на дребнобуржоазната интелигенция (30%), следват дребните търговци (23%), занаятчиите (21%) и свещениците (8%), докато селяните, най-многобройната членска маса (вероятно поради ширещата се по селата неграмотност), са застъпени относително слабо — 17%. Беднотата, както и чорбаджийството, изобщо не са били представени в ръководствата на комитетите.