— Абе не го пренебрегваме чак напълно — извинително рече Икономов. — Не му се доверяваме да е от най-вътрешните, членовете на комитета, но го имаме „от първи позив“. Каквото и да е, сутрин и вечер сяда на една софра с човек като кмета Йоргаки…
— А сега не е малък случай — подкрепи го в съмнението Димитър Топалов. — Само да спомене в конака за кого е направил тезкерето и разните там Али-Байрактаровци и Мустафа-аговци ще окачат въжето на старата круша…
Думата беше за едно вековно дърво с широко разперени клони току до конака, на което от памтивека бесеха душманите на султана.
— Аз му се доверявам — отчетливо отсече Левски. — Познавам човека и му се доверявам — повтори. — Помолете го да ми изготви утре тезкерето, като изрично му кажете за кого е! Тъй ще сваля отговорността от всекиго измежду вас.
И както го говориха, така и стана — на другия ден към обед търсеният под дърво и камък Васил Левски си тръгна от Сливен (сам и всъщност беззащитен — Таню го следваше на два хвърлея назад), като нарочно премина с кончето си пред самата врата на конака. В джоба си носеше все едно огън и вода, събрани заедно. Огънят беше пълномощното на Стамболу Мехмед ефенди, но с истинските подписи на членовете на комитета. А водата — тезкерето, направено му по безупречен начин от ръката на Димитър Георгакев178.
2.
Двамата пътници седнаха на една маса, но личеше — по-младият със сресаната на среден път коса и печалните очи беше по-важният, докато другият, русолявият, макар и поне с десетина лазарника по-стар, беше ако не прислужник, то най-много придружник. Всичко това не убегна от вниманието на хаджи Вълчо, ханджията — е, наистина Жеравна не лежеше на главен път, ала богатствата й бяха причина паралии гости да не са изключение както в самата нея, така и в хаджи Вълчовия хан, та стопанинът бе имал случай да се научи да познава хората по каяфета им и обноската. С тези двамината то пролича и по запознаването — по-младият се нарече Иван Стоянов, а придружникът само Васил, както подобава на човек с по-ниско положение. Целта си не криеха — бяха търговци и в Жеравна ги бе довело намерението да накупят аба или вълна; не споменаха количеството, но се подразбра, че имат големи работи на ум…
Уж наистина се подразбра, но търговците не тръгнаха по маазите да оглеждат вълната и пастафите аба, а като се разходиха хубавичко из живописната Жеравна, по здрач свърнаха там, където най-малко им беше мястото — в училището. Трябва да бяха подпитали отнапред, понеже завариха единствено главния учител Харалан Ангелов. На него „прислужникът“ каза името си и то наистина бе Васил, но следваше и Левски. Като чу това име, даскал Харалан се разтрепера; не беше това треперене от страх, а от възбуда и вълнение — така би треперел той, ако сам Исус бе прекрачил в учителската стая. Защото името на Апостола отдавна бе познато в китното балканско село и там то се произнасяше наравно се имената на най-личните светци от календара.
— Доживях! Господи, доживях!… — закръсти се Харалан Ангелов. — А после попита: — Но как така да се обърнете именно към мене, господине, един скромен клисар там, където вие сте първосвещеник?
— Дай Боже повече такива клисари — засмя се широко Левски, — които с могъщ камбанен звън да проехтят над поробената родина:
— Мигар скромните ми словца са стигнали чак до вашите уши! — не на шега се изуми учителят.
— До моите уши достига всеки звук, който зове за свобода. Макар чеее…
— Разбирам недоизреченото — каза Харалан Ангелов с виновен изглед. — За да добием святата си свобода, не стигат песните.
Думите му уж представляваха едно просто установяване на дадености, но всъщност съдържаха въпрос. И на въпроса последва отговор — Левски извади лъскав револвер; положи го на учителската маса и изрече с глас, който приличаше на заклинание:
— Спасението на България и спечелването на свободата е в организацията, а ключът е оръжието!
Учителят гледаше като хипнотизиран револвера на масата и отново се прекръсти:
— Кълна се в Бога и в българското си име, само ако зная, че със смъртта си ще допринеса ей толкова за избавлението на отечеството, мигом ще изпразня един куршум в сърцето си.
178
Автентично — в Сливен Васил Левски действително се снабдил с фалшиво тезкере, изработено от учителя Димитър Георгакев, син на кмета Йоргаки чорбаджи.