Поп Янко проявяваше удивителна дарба: хем се хранеше със завидна охота, хем устата му не спираше да приказва — главно одумваше нетърпимото османско зло, вече пет века стиснало българщината за гушата. И това продължи чак докато Левски внезапно го сряза:
— Отче, ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа.
Малките очички на свещеника го стрелнаха:
— Да го казвам? Кому да го казвам, човече Божи? Или има българин, който още от майчината си утроба да не знае, че е роб, роб и пак роб?
— Да го казваш на онези, които не търпят да са роби. И предпочитат да оставят кости в неравна битка срещу поробителя, отколкото да водят жалкото съществуване на човешки скотове.
— Мигар има такива?
— Ние двамата сме от тях. А в Българско са още хиляди. И дойдохме да присъединим към делото и родолюбците на славния Котел.
Дядо поп остави нахапаното парче баница, избърса ръце в софралъка и се прекръсти благоговейно:
— Благодаря ти, Господи, че доживях да чуя такова слово. — И попита: — Кой си ти, човече Божи, който като нов Йоан Кръстител кръщаваш в името на свободата? — А като чу името на Левски, с неочаквано движение грабна десницата му и залепи устни о нея: — Щом бях благословен от Провидението да видя с очите си Дякона и Апостола, сега вече мога и да умра.
Тук с дрезгавия си и гъргорещ глас се обади Дели Ради:
— Кълна се в Опашатия, погрешно бързаш с умирачката, дядо попе. Първо изпрати при Мохамеда една-две дузини гъжвалии, пък тогаз…
— Не! — рязко го прекъсна Левски. — Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а — царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) турци. Не можем и не бива на едно варварство да противопоставим друго варварство и на една диващина — друга диващина. Това — не!
— Благодаря ви за тези думи, бай Левски — разчувствувано произнесе Димчо Великов. — Все едно, че в сърцето ми го прочете: аз мразя робията, ала не слагам всички турци в един кюп, също и между тях има човеци… нищо, че са с гъжви на главите…
Поп Янко накара стопанката да вдигне софрата („Не е позволено да говориш за народна свобода и да се тъпчеш с пиле и баница!“), сетне помоли Левски да ги просвети в делото на революцията, с уредбата на народните дейци и с онова, което ще се очаква от тях, котленци. Апостола ги запозна с всичко и веднага обяви, че за председател на котленския частен революционен комитет се е спрял на него, поп Янко.189
— Но ние трябва честно да предупреждаваме християните, че може и да не дочакат свободата… — тихо се обади поп Янко.
— Разбира се, че ще ги предупреждавате! — бързо потвърди Левски. — Нам не трябват готованци, които чакат свободата на тепсия, а мъже, готови да направят калдъръм от костите си по пътя й. — И като се разпали, продължи задъхано: — Ние насърчаваме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта, като вземат по-напред и речат: „По-добре честна смърт, нежели смърт безчестна.“ И наистина, който постоянствува докрай — (за) него са неописуема радост големите дарове (на признателност) от българския народ. И ето сега е часът, в който (може) да спечели всеки. (А не) както, (казват) някои си: „Ами ако умра?“, то ние му казваме, че неговото име остава навеки живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр. Следователно да се спечели този свят дар, трябва по-напред да се жертвува всичко, па и себе си… Чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранина, то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. (Тази) смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ. Инак той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт.
Поп Янко отново се прекръсти и каза с разтреперан глас:
— Приемам тази свята длъжност, пък ако ще сетне до края на вековете да не изляза от Геената. Щом е за свободата на милото ни отечество, приемам аз, служителя Христов, да поведа хората на смърт. — После добави замислено: — Само с две неща не съм съгласен, Апостоле. Наредата си е нареда и законът си е закон, ала под слънцето двама души еднакви няма — трябва всекиму да се въздействува според душата и нрава. Едному с убеждение, другиму с ласкателство, третиму със заплаха и тъй нататък — с всеки различно.
188
Случаят и репликите, въпреки и с известни съмнения в тях — Васил Левски не е бил по богатите трапези, — заимствуваме дословно от дъщерята на поп Янко, Цонка Икономова, записани от Петър Т. Цончев (Левски в Котел и съставянето на Котленския революционен комитет. Исторически преглед, бр. 4/1955, стр. 56). Оттам е и отказът на Димчо Великов да наруши поста.
189
Всичко казано до тук за поп Янко (иконом Иван Караянков) е автентично. През 1981 година авторът бе запознат подробно с неговата личност от котленските свещеници архиерейския наместник поп Цоню Антонов и протойерей Георги Бърдаров, познат повече като поп Гено; от тях са всички описания на външността, битието и характера му, привичният му израз „От когото имам да вземам…“ и т.н., навикът му да държи дома си отворен за всеки нуждаеш се, познат или непознат (Поп Гено: „У него е била софра Аврамова“.). Все на свещеник Г. Бърдаров авторът дължи и качествени фотокопия от снимка на поп Янко и на една негова приписка, за която ще стане дума по-нататък в книгата. Използуваме случая да изкажем сърдечна благодарност на двамата свещенослужители за щедрата им и безкористна помощ. Други сведения авторът получи от Марин Дунев, уредник на Историческия музей в Котел, както и от статията на Георги Тахов. Левски в Котел, в-к Сливенско дело, 4.1.1987 г.