И малко по-нататък:
„Не бойте се, братя — български синове, от такава смърт, защото е най-сладка, честна и правата смърт днес за всеки българина. Дързост и постоянство! Времето е близо, ще видим и свобода!“192
И изумителното вълшебство на този обикновен български син от Карлово отново сполучи — този път не в посока към възбуда, а към уталожване на разбунените чувства. Стигна се дори до там, че не само се успокоиха, а захванаха да завиждат на младия Ангел Кънчев, който с един куршум си бе извоювал място сред почетния строй на безсмъртните българи.
Името Кондю май произлизаше от Никола, но посветените в делото набедиха техния Кондю Кавръков да е именник, та вечерта на същата тази Връбница устроиха един хубав зияфет у тях — хубав не толкова с яденето и пиенето, колкото с душевната приповдигнатост и в онова малко трескаво оживление, което идва винаги след преживяно премеждие. И се наложи ябанджията Христо Иванов да ги върне на земята:
— Дочувах от Дякона — каза, — че тук сте имали още кахъри. „И други бакии за оправяне“, туй бяха думите му.
Сътрапезниците му се спогледаха недоумяващо — страховете покрай смъртта на Ангел Кънчев бяха изтикали на заден план всичко останало, — та Големия се принуди да им припомни по-ясно:
— Станало мерзко издайство и сте осъдили едного на позорна гибел.
— А, за това не бери грижа, приятелю — заяви за всичките Таню Стоянов. — Туй са си наши домашни работи, ще ги оправим сами.
— Аз пък казвам да не ги оправяте сами — възрази гостът. — И не само защото Апостола даде такъв акъл — здравият разум го подсказва, че трябва да използувате мене за изпълнение на казънта. Или що? Може би сте решили да забравите и простите предателството на вашия хаврикаджия?
— Нито сме го забравили, нито опростили, нито сме се отрекли от решението си. — Сава Райнов се бе оправил от преживяната паника, та приказката му отново звучеше с тежестта на председателска. — Ала ние сме предадените, бай Христо, нам е свят дълг да потърсим кръвнина за стореното. И като че ли най-приляга на мен и Таню за разплатата.
Заспориха, но Големия не отстъпваше от своето:
— Оставете, братя, юначеството си за битките срещу тирана, пък сега се водете не от него, а от разума си. Нека предположим, че се случи неудача — предателско око зърне изпълнителите на присъдата, когато накървяват ножовете си. После? Какво ще стане после? Нали двамата още до съмване ще се намерят в зандана, пък там бой, мъчения, сваляне на тасми от гърба и солене на голо месо… и ето, че някой не издържал, разприказвал се. И чорапът се разплита — не даже само тук, в хайдушкия и непокорен Сливен, но и по другите краища на България. Пък на̀ — аз ви предлагам сигурност. Не само за вас самите, но и за делото въобще. Ще ми дадете за помощник едного, който да отговаря на две условия: да познава сигурно и безпогрешно осъдения Стефан Саръиванов и да не е посветен издъно в комитетските работи. Разбирате — все за разплитането на чорапа ми е в акъла.
— Аз невям имам подходящ човек — обади се дебелият глас на Таню и така по косвен начин се съгласи с разсъжденията на търновския книговезец. — Думата ми е за Дели Пенчо…
— А, зная го! — подкрепи го начаса „именникът“ Кондю Кавръков. — Види ми се подходящ като за такваз работа. Дели Пенчо отговаря на името си — от ония е, дето първо стрелят, после питат кой е.
— И се отзовава на молбите ни — допълни Михаил Икономов. — Нали помните „Геновева“? Е, тогаз нему и неколцина негови аркадаши от същия чешит възложихме да следят за реда в „салона“. Наистина едно е да поканиш някого за въдворител на реда в театрото, друго — да изпълни смъртна казън. Но Дели Пенчо, струва ми се, отговаря на условията…
— Само че сега ще го поканите не от името на читалището, а на комитета — многозначително напомни Големия.
— Не, ще го поканя само аз — отвърна Таню. — И ако поиска плата — и плата ще му дадем. Така Дели Пенчо ще знае само двамина: тебе, бай Христо, и мене. Пък случи ли се несполуката, както ти я описа, тогаз ти ще офейкаш в Търново или вдън земя, пък мене, кълна се, на парчета да ме нарежат, пак няма едно име да излезе от устата ми.
— И що? — богобоязливо се обади Бял Димитър, най-набожният от събралите се „зияфетчии“. — Баш през Страстната неделя