— За мен няма по-свято дело от народната свобода — възрази му Икономов. — Щом ще тръгнем на бой с Христовия кръст начело, не виждам защо да се стъписваме пред Христовите празници и да ги възприемаме като пречка. Впрочем, знаете ли, братя, че подобно нещо има и в отечествената ни история? Превеликият наш цар Калоян се разправил с латинците-кръстоносци при Одрин и пленил краля им Балдуин не кога да е, а на връх Великия четвъртък!
— Тогаз нека вземем интифа от царя Калояна — набързо приключи религиозния спор Христо Големия. — Определям вечерта на Великия четвъртък за казън над предателя. — После продължи да се разпорежда: — А до тогаз ето що искам от вас, братя. Ти, Таню, ще ме запознаеш с този Дели Пенчо. Ама само на шест очи да бъде работата, друг да не знае, чуваш ли! Даскале, на тебе се пада да напишеш бележката, която да оставим забодена с кама връз гърдите на предателя. И да се постараеш, щото никой да не може да узнае ни хартията ти, ни мастилото ти, ни почерка ти. А вие другите ще свършите останалото — от утре до четвъртък ще изучите в най-тънки подробности навиците на Стефан Саръиванов. Къде се черкува, в кръчма отбива ли се, по кои улици минава, всичко.
… Каза „всичко“ и наистина всичко изпълниха според предначертанията. Но въпреки „всичко“ не сполучиха да изпълнят казънта над издайника. Цялата вечер в четвъртък Христо Иванов Големия и даденият му помощник Дели Пенчо — висок и силен момък, с красиво лице и претенциозни мустачки, само дето торбичките под очите му издаваха, че е поклонник на „Бяла Рада“, — дебнаха на пусия по пътя между храма и дома на Саръиванов194. И уж навиците му бяха предварително изучени до последната стъпка, пък на̀ — за проклетия този път бе избрал да мине по съвсем околни улици. Дебнаха го и на Велики петък, също и в нощта на Възкресение — Стефан Саръиванов сякаш винаги биваше осведомен за намеренията им, та или изобщо не отиваше на църква, или се прибираше през комшулуците, и то, както сетне се разбра, все придружен от половин дузина комшии и познати.
После стана вече опасно за среднощни засади и членовете на комитета — все в името на здравия разум — решиха да отложат за по-благоприятни дни осъществяването на смъртната казън.
Христо Иванов Големия се прибра в Търново.
Така предателството нито бе забравено, нито бе простено, ала остана завинаги ненаказано.
5.
Както вече му беше привичка, той най-напред погледа с очаровани очи шеметния танец на багрите в коритото, порадва му се, пък едва тогава се залови да вади оваляните губери. Скимна му да го направи не както му попаднат, а по избор — с пръта първом извади от боричкащите се под водната струя купчина един в бяло, доматеночервено и черно (сигурно беше откъм Еленския край), а след него друг, положително дошъл нейде от Родопите — оранжевото го издаваше. Бяно ги остави малко да се оцедят, после ги посгъна, пък ги награби, и… И нищо не се получи — просто само ги отлепи от земята, ала не успя да ги метне на рамо. Почуди се; вярно, не беше премислял движенията си, но и защо да ги премисля, след като вече двайсет и кусур години те, все еднакви, бяха станали част от самата му природа?
Събра отново краищата на губерите, приклекна и вече не само с човешка сила, но и с човешки ум — като че имаше жив противник насреща си — ги надигна. За себе си знаеше, че в това движение е вложил и опита си, и цялата си пословична някога сила, ала резултатът беше като предишния. Е, може би вместо на четири пръста да издигна товара на една педя, ала тъй и не смогна да го вдигне на рамо. Бяно се взря в мократа купчина пред себе си, сякаш пръв път през живота си виждаше оваляни губери и странна усмивка се хлъзна под белите му мустаци — онзи, който го познаваше добре, щеше много да си изкриви душата, ако наречеше тази усмивка весела, обаче не й подхождаше и дума като тъжна, отчаяна или някаква друга подобна. Всъщност тя съдържаше една проста констатация и — колкото и да е невероятно — дори една благодарност: „Дошло е времето, когато приказките за силата на Бяно Абаджи да се прехвърлят в историята. Нека благодарим на Бога, че я запази и до тези години…“ — приблизително това беше съдържанието на усмивката му.
— Няма как! — произнесе гласно, докато коленичи отново, за да раздели двата губера. — Ще трябва да обърна другата страница. Пък когато натежи и един губер…
Навярно щеше да продължи този разговор със себе си (през годините на долапа бе придобил привичката да си говори сам), ако в този момент един непознат глас не се обади до него:
194
В изворите съществува известно противоречие относно хората, които са били натоварени да изпълнят смъртното наказание над Стефан Саръиванов. Някои категорично свидетелствуват за участие на Христо Иванов Големия, други (напр. Михаил Греков) сочат Таню Стоянов и Сава Райнов. Тук възприехме първото, което ни изглежда по-вероятно.