— Ще позволите ли да ви помогна, господин Силдаров?
Погледна през рамо — непознат беше не само гласът, но и притежателят му. Онзи, който бе станал свидетел на победата на губерите над пословичната някога Бянова сила, бе мъж на около двадесет и пет години, над среден ръст, но не чак и висок, с умно, скулесто лице, тъмносиви очи и добре поддържана, но твърде рехава брада. Онова, което изненадваше в госта, беше „каяфета“ му — въпреки августовските горещини той бе изкачил пътя до Барите в тъмен сюртук с кадифена яка, а ризата му бе прибрана от копринена вратовръзка с майсторска джувка.
— Ако не бяхте нагласен така, като за празнична разходка по Машатлъка, нищо чудно и да се съгласях, господине. — Този път усмивката на стария човек беше пълна със сърдечност без каквито и да е примеси. — Зер нали видяхте: снощи си легнах като „баш“, пък ей сегичка бях надвит, и то от противник, с когото безброй пъти съм се справял. Ала нека направим по-простото — да разделим двата губера…
Не успя да завърши. Вместо да спори с него, непознатият млад човек се задоволи само да съблече сюртука си, после не сгъна, а нави като палачинка губерите и не ги метна на рамо, а по-скоро ги повдигна нагоре и подложи плещи под тях. Бяно очакваше те да го съборят, но и този път не позна — непознатият наистина залитна, но се удържа и бавно-бавно се запъти към сергията. Е, коленете му наистина доста се подгъваха, но Бяно добре знаеше що за товар е легнал на раменете му, та не се изненада. Тъй или иначе ясно бе едно: непознатият може да се бе качил току до Кара-кютук натруфен като австрийски търговец на панаира, ала под натруфеността нямаше нито суетно преклонение към облеклото (ризата и панталоните му бяха станали вир-вода!), нито телесна хилавост.
Двамата простряха губерите по теловете на сергията и едва сега Бяно Абаджи подаде ръка:
— Благодаря, непознати приятелю — каза. — Вижда се, влязъл съм вече във възрастта, когато помощта не ще ми е излишна…
Последва странен отговор:
— Наистина ли съм ви така непознат, както го рекохте, господин Силдаров? — И след като остави долапчията да се порови в спомените си, продължи: — Мислено махнете тази моя проскубана брада, удължете малко, ама съвсем малко лицето ми. За пръв път ли ме виждате?
— Мога да се закълна, че ви виждам за пръв път, ала тези черти и стройната снага ми навяват някакъв далечен, предалечен спомен. Този поглед, този възгърбав нос… Все едно сън от детството… Невям, ако ми кажете името си…?
— Напротив, тогава повече ще ви объркам. Казвам се Михаил Греков, други ме зоват Стоян Чакъров, обаче и двете имена са толкова мои, колкото кои да са други. Защо не опитате по-скоро с вашия „далечен, предалечен спомен“? В него комай има повече сигурност… Не успявате ли още? Е, хайде тогаз да ви кажа едно друго име, не моето. Да сте чували за Генчо Къргов?
— Оооо!… — проточи Бяно Абаджи и неусетно премина „на ти“: — Разбира се, че туй са чертите на Генчо Къргов войвода. Нека само вятърът да обрули малко лицето ти, да се посипят по него и бръчки на жалост, гръклянът ти да подскача чак до бръснатата брадичка и аз ще се закълна с чиста съвест, че виждам войводата на високия камък пред църквата „Свети Никола“ да ни съобщава, че Дибич е подписал мир с турците, без да се погрижи за нашата робска съдба… — И се сети да попита: — Какъв ти е той? Баща или дядо?
— Баща, господин Силдаров, баща! — прихна в смях гостът. — За човек като Генчо Къргов късно идва времето за жена и челяд.
— Добре, добре. Синът на твоя баща е винаги желан гост под моя покрив. Но хайде първо да ми помогнеш да изнесем другите губери — не е редно да пострада стоката на хората. После ще имаме достатъчно време да се изпонаприказваме.
Така и направиха. Погрижиха се за стоката, а сетне приседнаха на слънце и се оставиха то да изсуши дрехите им, а те извадиха лули и се приготвиха да запушат. Младият Греков предложи от своя тютюн — бил съвсем специален, холандски, — но старият човек го подуши и отказа; предпочитал той от своя качак — тъй казваха тогава на ръчно накълцания тютюн, който производителят не предава на фабриките (през тази година бяха основани две тютюневи фабрики и в Сливен195), а си запазва за лично ползуване.
— Къде, казваш, е сега прочутият Генчо Къргов, млади човече? — поде разговора Бяно Абаджи.
— В Дермендере. — Кратък смях. — Не не, не се чудете, господин Силдаров. Думата не е за вашето Дермендере
195
Автентично: думата е за фабриката на Василаки Попович и веднага след нея на Г. Чаракчиев — срв. Табаков. История на…, т. ІІІ, стр. 139–140.