— Важното е, че с Атанас ударихме на камък…
— И как решихте да се обърнете към мене?
Както вече беше разказал, Михаил Греков бе влязъл в Турция през Цариград. Тъй като одеският българин Николай Миронович Тошков го бил снабдил с препоръчителни писма до свои близки в столицата на султана, намерили се там мнозина, които му подали ръка за помощ. Случило се дори, че се запознал и с господина Иван Силдарова…
— Чакай, момче, чакай! Не отминавай така набързо нататък. Разкажи, каквото знаеш за моя Иван!
— Почти нищо не мога да кажа, господине. Съобщих му намерението си да дойда учител в Сливен, той ме похвали и ми даде известна материална помощ, спомена също, че вие, неговият баща, живеете тука. Ала до по-продължителни или по-конфиденциални разговори не се стигна. Ние, знаете, сме от различна черга с вашия син. Но затова пък другите сливналии в Цариград — Стефан Стефанов, Мина̀ хаджи Пашов, Иван Добровски и прочие — ми наговориха много за вас. И за вашето безпримерно родолюбие също. Та като се намерихме с моя другар Атанас сами в Сливен, пък и като се надявах поради възрастта ви името на моя баща да не е непознато за вас, реших да почукам на вашата врата. Това е всичко.
Кратък облак на разочарование засенчи откритото лице на Бяно Абаджи, но той се постара да го пропъди.
— А Добри Чинтулов? Защо не поискахте съдействието на Чинтулов?
— Сложно е да го обясня. Господин Чинтулов и госпожа Анастасия бяха извънредно любезни към мене и Атанаса, нагостиха ни с най-майсторски приготвения чай в Турция, предложиха ни всякакви услуги, че и пари назаем, ако се нуждаем, ала… Да, тук е мъчното за обясняване. Господин Чинтулов сякаш поддържаше някаква стъклена стена между нас и себе си — не я виждаш, но понечиш ли да я прекрачиш, се сблъскваш с нея. Е, кажете по сърце, как да споделиш с такъв човек, че си дошъл да служиш не само на училището, а…?
— Не бива да му се сърдиш, момче. Добри Чинтулов е чисто народен човек, но повече от двадесет години е трън в очите и на турци, и на българи-чорбаджии. Може и да не повярваш, ала веднъж бе предаден на турците и не от кого да е, а от един Божи служител и уж негов сърдечен приятел. Онзи, който се е парил толкова, не може да не бъде предпазлив. При това той често е…, често е…
— Провокиран — подсказа младият учител.
— Да, провокиран, бях забравил тази дума. Кога от конашки шпиони, кога от чорбаджийски. Също и това е причина за стъклената стена.
— Да се върнем на молбата ми, господин Силдаров. Можете ли да ми помогнете да не чакам завръщането на господина Икономова, а още преди това да вложа силите си в народните работи?
— Разбира се. Дори ще стана поръчител… на тебе и на сина на твоя баща. А ти от твоя страна ще поръчителствуваш за другаря си.
Те се уговориха за подробностите и се разделиха.
И се срещнаха едва по здрач в Сливен — двамата и Атанас Узунов. Бяно Абаджи с полуприкрито любопитство наблюдава известно време това момче, преминало последователно от българщината към елинизма и обратно. Всичко, което бе научил за него от сина на Генчо Къргов войвода, се потвърди напълно. Най-първом — че наистина беше момче. Още ненавършил двадесет и една година, той беше с нежни, едва ли не женствени черти и почти без мустаци, а само с рядък мъх на горната устна. После — за говора му, който наистина биеше много на гръцки, но както грък не се оправя с българския, а не като „благородното“ съскане и кълчене на езика, присъщо на тукашните „елини“ до преди двадесетина години. Ала истина се оказа и другото — от погледа и цялата физиономия на Атанас Узунов се излъчваше толкова нравствена чистота и родолюбив възторг, съвсем близък до екзалтацията, че те едва ли не сияеха като ореол около лицето му.
Бяно Абаджи ги взе от хана на Георги Райнов, където бяха отседнали, и ги поведе към Клуцохор в схлупената къщурка на Сава Райнов199 — такъв бе домът на председателя на Сливенския частен революционен комитет. Завариха стопанина в работилницата му, зает да пресова и лустросва закупената аба. Извини им се, те пък го подканиха да завърши започнатото. Бяно Абаджи, с любопитство проследи работата му. Савата бе надиплил цял пастаф шаяк в нещо като широко менгеме, напъха горещи железни плити в междините, засука с всички сили пресата, та като извади подир малко шаяка, той беше гладък и с лъскавина.
199
Къщата на Сава Райнов наистина е била малка и твърде неугледна. За нея М. Греков (цит. съч.) пише: „Къщичката му беше новичка, ала толкози голяма, че нея можеше един силен човек да я вдигне на гръб и понесе където иска, пък по конструкцията си тя приличаше на малорусийската «изба», толкози повече, че част от нея се намираше в земята…“.